И двамата се загледаха отново във водата и известно време останаха смълчани, като само вълните и вятърът нарушаваха тишината.
— Познавах абат Добриниън — каза най-после капитан Алу’мет. — Той беше добър човек.
Йойона го погледна заинтригуван.
— Твоят спътник, кочияшът на фургона, разнесе слуха за трагедията в Бристол, докато ти търсеше начин да продължиш пътя си — обясни капитанът.
— Добриниън наистина беше добър човек — отговори Йойона. Смъртта му е огромна загуба за Църквата.
— Загубата е огромна за целия свят — съгласи се Алу’мет.
— Откъде го познаваше?
— Познавах много от църковните водачи и предвид занаята ми, съм прекарал доста време в различни абатства, сред които и Сейнт Прешъс.
— Бил ли си в Сейнт Мер-Абел? — попита Йойона, макар че не му се вярваше. Щеше да запомни човек като Алу’мет, ако бе идвал в манастира.
— Веднъж минавахме наблизо — отвърна капитанът, — ала времето ставаше все по-лошо и не стигнахме самото пристанище. Сейнт Гуендолин все пак не е толкова далеч.
Йойона се усмихна.
— Виждал съм обаче вашия върховен абат — продължи капитанът, само веднъж. Беше 819 или 820 година, вече ми се сливат. Върховният абат Маркварт търсеше кораб за открито море. Аз не съм речен плавател, да ти призная, но миналата година корабът ми се повреди след сблъсък с паурски плавателен съд, тъй като противните джуджета бяха навсякъде — и закъсняхме по пътя си към пристанището тази година.
— Отвърнал си на призива на върховния абат — припомни му мисълта Йойона.
— Да, ала корабът ми не бе избран — отвърна спокойно Алу’мет. — Да ти кажа честно, мисля, че има нещо общо с цвета на кожата ми. Не вярвам, че твоят върховен абат би се доверил на бехренски мореплавател, особено на такъв, който по онова време не бе член на неговата Църква.
Йойона кимна в знак на съгласие, нямаше начин Маркварт да приеме човек от южната религия за пътуването към Пиманиникуит. Дори намери това за иронично, смехотворно, предвид внимателно планираното убийство на екипажа в края на пътуването.
— Капитан Аджонас и неговият „Бягащият с вятъра“ бяха по-добрият избор — призна Алу’мет. — Той бе плавал из океана, преди аз да се науча да работя с веслата.
— Познавал си Аджонас? — попита Йойона. — И знаеш за края на „Бягащият с вятъра“?
— Всеки моряк по Скършеното крайбрежие го знае — отвърна капитан Алу’мет. — Случило се точно на излизане от Залива на Вси светии, казват. Мръсна работа, но съм удивен, че опитен човек като Аджонас е загубил кораба си на толкова плитко място.
Йойона само кимна, нямаше сили да разкрие ужасната истина, да каже на този човек, че Аджонас и хората му са били избити в защитените води на Залива на Вси светии от светите хора на религията, на която Алу’мет доброволно се бе посветил.
Спомняйки си това, отец Йойона не можеше да повярва, че бе подкрепил този план, тази ужасяваща традиция. Винаги ли е било така, както Църквата твърдеше?
— Бяха добър екипаж с хубав кораб — почтително довърши Алу’мет.
Йойона кимна, макар че почти не познаваше никой от моряците и бе видял само капитан Аджонас и неговата дясна ръка, Бънкъс Смейли, когото изобщо не хареса.
— Върви и се наспи, отче — каза капитан Алу’мет. — Предстои ти тежко пътуване.
Йойона също реши, че е добре да прекъсне разговора. Без да иска, Алу’мет му бе дал много теми за размисъл, спомени, които трябваше да бъдат видени в нова светлина. Това не значи, че съм съгласен с всички, които прилагат догмите й, бе казал капитанът, думи, които за обезкуражения отец звучаха почти пророчески.
Йойона спа добре, най-здравият сън, откакто бе дошъл в Палмарис, откакто светът бе полудял. Викът, че се виждат светлините на пристанището, го събуди с изгрева, той събра малкото си вещи и хукна към палубата, като мислеше, че ще види дългите кейове на Палмарис.
Ала единственото, което видя, бе мъглата, плътна сива покривка.
Целият екипаж бе на палубата, а повечето бяха на перилата и държаха фенери, за да разпръснат сивия покров. Оглеждат се за скали и за други кораби, помисли си Йойона и потрепери. Видът на капитан Алу’мет обаче го успокои. Високият мъж стоеше уверено, сякаш не ставаше нищо необичайно. Йойона си проправи път към него.
— Чух вик за пристанищни светлини — каза монахът, — макар че се съмнявам да сте ги забелязали в тази мъгла.