Надяваше се да намери Джили, но тя не бе там, а той не можеше просто да тръгне да я търси. Мечът му бе необходим сега, така че той пришпори Сив камък и посече един гоблин, като профуча покрай него, а сетне прегази втори, повалил един човек на земята.
Конят обаче се препъна и Конър падна от седлото и тежко се стовари на земята. Но не се нарани и бързо се изправи, готов да се защити с меча си.
Това обаче не бе щастливият ден на благородника, тъй като няколко гоблина бяха избрали точно това място за път към бягството и сега само той стоеше между тях и гората. Конър вдигна меча си и смело зае защитна поза, съсредоточавайки се върху магнетитите и активирайки тяхната привличаща магия.
Гоблински меч проблесна и Защитник лесно пресече пътя му, като остриетата се срещнаха със звън. Когато гоблинът се опита да изтегли оръжието си назад, разбра, че то някак е залепнало за меча на благородника.
С елегантно завъртане и отпускане на магията на магнетита, оръжието на гоблина отхвърча настрани.
Ала Конър още не бе свободен, тъй като прииждаха още гоблини и много от тях не носеха метални оръжия, а тояги.
Малка стрела профуча иззад Конър и улучи един гоблин в окото.
Преди благородникът да погледне откъде е дошла тя, стрелецът вече бе зад него, а великолепният му меч блестеше с магическа светлина.
Гоблините се обърнаха в бяг с писъци:
— Гибел! Нощната птица!
След минути всичко бе свършило и ранените — а те не бяха много, само двама по-сериозно пострадали — бързо бяха отпратени към боровата горичка.
Конър отиде до коня си, внимателно оглеждайки краката на животното и въздъхвайки с облекчение, когато видя, че красивият Сив камък не бе сериозно ранен.
— Кой си ти? — попита конникът и го приближи. Тонът му не бе заплашителен, дори не беше подозрителен.
Конър любопитно огледа войниците около него.
— Прости ни, ала не очаквахме да намерим съюзник така далеч от населените области — спокойно добави пазителят.
— Аз съм приятел от Палмарис, както изглежда — отвърна Конър, излязъл на лов за гоблини.
— Самичък?
— Това си има своите предимства — отговори Конър.
— Тогава добре дошъл — каза Елбраян, слезе от Симфония и стисна здраво ръката на Конър. — Имаме храна и вода, ала няма да се спираме задълго. Пътят ни води към Палмарис и смятаме да използваме часовете на нощта за наше предимство.
— Както се вижда — добави весело Конър, поглеждайки към многото мъртви гоблини.
— Ти си добре дошъл при нас — каза Елбраян. — Всъщност за нас ще е чест и голяма услуга.
— Не се представих тъй славно в битката — отбеляза Конър, — не и до човека, наричан Нощната птица — добави той и се усмихна.
Елбраян се усмихна в отговор и тръгна, а Конър пое до него. Той отиде до първата жертва, гоблинът, който бе ръководил групата, наведе се и махна настрани изкривения шлем на създанието.
— Колко далеч е градът? — попита друг мъж, млад и слабоват.
— На три дни път — отговори Конър. — Четири, ако с вас пътуват слаби и болни.
— Значи четири — отвърна Роджър.
Конър отклони погледа си от него към пазителя и видя как той вади скъпоценния камък от главата на гоблина.
— Значи ти си магьосникът? — попита благородникът.
— Не съм аз — отвърна Елбраян. — Мога да използвам магическите камъни, ала не както истинския им носител.
— Една жена? — попита Конър, останал без дъх.
Елбраян се обърна и го погледна право в очите. Конър разбра, че е подразнил пазителя и се е превърнал във възможна заплаха за него.
Колкото и нетърпелив да беше, благородникът бе достатъчно мъдър, за да остави този проблем засега. Тези хора и поне магьосницата им бяха еретици в очите на Църквата и може би го знаеха, което щеше да ги направи подозрителни към всеки, задаващ твърде много въпроси.
— Чух песента на жената — продължи Конър, прикривайки истинските си намерения. — Аз съм благородник и съм виждал магия и преди, но не и толкова величествена.
Елбраян не отговори, но погледът му някак се смекчи. Той се огледа наоколо, за да види как бегълците бързо прекратяват страданията на още живите гоблини, след което вземаха каквото им бе необходимо от мъртвите създания.
— Ела — каза той на новодошлия. — Трябва да подготвя хората за предстоящия път.
Той поведе Конър и Роджър към гората, към местност, където растителността не бе тъй гъста. Няколко огъня весело горяха и на светлината им хората се занимаваха с работата си. До един от огньовете Конър я видя.