— Братята Правда — пророни пазителят, потръпвайки при мисълта, че отново ще се изправи срещу някой като Куинтал, дори двама.
— Но защо ще убиват абат Добриниън? — попита Пони. — И защо ще тръгнат срещу теб с такава ярост?
— Защото ние се опълчихме на методите на върховния абат — отговори Конър. — Понеже… — той млъкна и погледна с искрено съчувствие към Пони. Тя нямаше да хареса новините, ала трябваше да знае.
— Понеже не одобрявахме отношението им към Чиличънкови, отношение, което преди чичо ми да се намеси, щеше да се стовари и върху мен.
— Отношение? — отговори Пони и скочи на крака. — Какво отношение? Какво значи това?
— Той ги отведе, Пони — отвърна тъжно Конър. — Оковани към Сейнт Мер-Абел, заедно с един кентавър на име Брадуордън.
Сега бе ред на Елбраян да скочи на крака, твърде смаян, за да може дори да продума.
— Брадуордън е мъртъв — долетя гласът на Джуравиел иззад дърветата.
Конър се завъртя, ала не видя нищо.
— Той бе убит в Аида — продължи елфът, — при победата над демона дактил.
— Не е мъртъв! — настоя Конър. — Или ако е бил, монасите са намерили начин да го съживят. Видях го със собствените си очи, нещастно и измъчено създание.
— И аз го видях — намеси се Роджър Локлес и излезе иззад дърветата, за да се присъедини към групата. Застана до Елбраян и постави ръка на силното му рамо.
— Зад кервана. Нали ти казах.
Елбраян кимна, спомняше си думите на Роджър, както и собствените си емоции, когато научи за кервана на монасите. Обърна се към Пони, чиито сини очи горяха яростно.
— Трябва да отидем при тях — каза тя, а пазителят кимна. Пътят им внезапно бе станал съвсем ясен.
— Монасите? — попита Роджър неразбиращо.
— Когато му дойде времето — прекъсна ги Конър. — Идвам с вас.
— Това не е твоя работа — каза рязко пазителят и веднага му се дощя да върне думите си назад. Те идваха от желанието му да разкара този човек от Пони колкото се може по-бързо.
— Абат Добриниън бе мой приятел — настоя благородникът, — както и Чиличънкови. Знаеш това — обърна се той към Пони и тя кимна.
— Ала първо трябва да се разправим с тези убийци. Те не бива да бъдат подценявани. Докопаха Добриниън и направиха всичко така, че да изглежда като сторено от паур, за да отклонят вниманието. Те са подли и смъртоносни.
— А скоро ще бъдат и мъртви — каза пазителят така сурово, че никой не се усъмни в думите му.
— Пак ще се срещнем — каза Елбраян на Белстър О’Комли рано на следващата сутрин и стисна здраво ръката му. Белстър едва сдържаше сълзите си, тъй като подозираше, че това е последната им среща. Елбраян не можеше да не се съгласи с това.
— Когато войната свърши и ти отново отвориш кръчмата си в Гористите земи, знай, че Нощната птица ще бъде там, ще пие от водата ти и ще плаши клиентите.
Белстър се усмихна топло, ала не очакваше, че скоро ще се върне в Дъндалис, дори чудовищата да бъдат прогонени. Вече не бе млад човек, а болката от спомените бе голяма. Беше побягнал от Палмарис само заради стари дългове, ала това сега му изглеждаше сякаш се е случило преди векове и той бе почти сигурен, че ще може да започне отначало в самия град, без миналото му да го навести. Ала нямаше причина да казва всичко това на пазителя. Не и сега, затова само се усмихна окуражаващо.
— Води ги добре, Томас — рече пазителят на човека, стоящ до Белстър. — Пътят ще бъде чист, ала ако все пак срещнеш неприятности, преди да стигнеш Палмарис, вярвам, че ще се справиш с тях.
Томас Гингеварт кимна мрачно и заби новото си оръжие, вилата, в земята.
— Задължени сме ти, Нощна птицо — каза той, — както и на Пони и на твоя малък, невидим приятел.
— Не забравяйте и Роджър — бързо отвърна пазителят. — Хората от Каер Тинела и Земепад вероятно са задължени най-вече нему.
— Роджър няма да ни позволи да го забравим! — каза весело Белстър и гласът му внезапно напомни на Елбраян за Авелин.
Всички се разсмяха, хубав край на разговора. Стиснаха си ръцете и се разделиха като приятели, а Томас се затича към началото на кервана и нареди на хората да потеглят.