Дните се сляха в един, тъй като той не забелязваше как преминават.
За отец Йойона времето сега нямаше значение. Той напускаше подземната библиотека само когато физическите нужди на тялото му го принуждаваха и се връщаше колкото се може по-скоро. Не бе намерил нищо полезно сред томовете, свитъците и пергаментите, ала знаеше, че е близо. Чувстваше го, със сърце и душа.
Погледна рафта със забранените книги и се зачуди дали те бяха забранени не заради зла умисъл при написването си, а защото съдържаха истини, които щяха да уличат настоящите ръководители на Абеликанския орден. След дълго чудене, като дори веднъж стана и пристъпи към рафта, отец Йойона се засмя на собствената си параноя. Той познаваше тези книги, тъй като бе помагал при инвентаризацията им — едно от задълженията му, преди да придобие статуса на непорочен. В тях нямаше никаква скрита истина. Те бяха книги на злото, за земната магия на дактила и за изкривяването на силите на добрите камъни за зли цели, за призоваване на демони или вдигане на трупове, за създаване на чума или зла реколта — практики, неприемливи дори по време на война. На частна сбирка на отците Йойона бе научил, че една от книгите описва ужасното унищожение на реколтата през 67 година, когато Бехрен и Хонс-де-Беер били вкопчени в дълга война за контрола на проходите на планинската верига на Колана и Токата. Гладът бе обърнал хода на войната, ала цената, измерена в човешки животи и останалите лоши чувства, не си беше струвала.
Не, книгите в тъмния ъгъл не криеха никаква истина, освен ако не се вземаха предвид уроците, които можеха да се научат от допуснатите грешки.
Ала Йойона трябваше да си напомня това често в дните, които изминаваха без някакъв забележим успех. Пък и нещо друго започна да тормози ума му, като накрая се превърна в много силен дразнител — съдбата на затворниците на Маркварт. Те плащаха скъпо, може би вече прескъпо, заради неговата работа тук. Съвестта на Йойона крещеше да отиде и да види нещастните хора и кентавъра, който, ако наистина се бе борил рамо до рамо с Авелин срещу демона дактил, бе истински герой.
Но Йойона не можеше да го направи, не още, трябваше да подтисне тревогите си за затворниците. Може би трудът му тук щеше да ги спаси, каза си той или пък щеше да предотврати нови зверства от страна на Църквата.
Полека-лека той започна да напредва. Книгите в библиотеката не бяха хаотично наредени, както бе смятал в началото. Бяха разделени на секции, а те, на свой ред, бяха подредени хронологично, описвайки времето от най-ранните дни на Църквата допреди по-малко от два века, когато новата библиотека бе построена и това място се бе превърнало в архив, а не в място за работа.
За щастие повечето данни за времето, по което бе живял брат Алабарне, или поне тези извън Сейнт Мер-Абел, се пазеха тук.
Скоро след като откри общата подредба, отец Йойона започна своите търсения из най-ранните томове, които датираха отпреди първата година, годината на Богоявлението и Обновлението, разделяща историята на Стар и Нов Завет. Йойона реши, че отговорите на неговите въпроси може да се крият във времената преди Обновлението, при самото създаване на организираната Църква, във времената на свети Абел.
Не откри никакви отговори в малкото останали документи, от които не всички ставаха за четене — бяха хвалебствени творби, главно песни, славещи Бога. Много от тях бяха написани на пергаменти, които се ронеха така, че Йойона не смееше да ги докосне, а други бяха издълбани на каменни плочки. Писанията на свети Абел не бяха сред тях, разбира се — бяха изложени в главната библиотека горе. Йойона ги знаеше наизуст и не си спомняше в тях нещо, което да му помогне в търсенето. Ученията бяха най-вече общи мъдрости за поведението на хората и бяха отворени за различни тълкувания. Все пак отецът си обеща да отиде и да ги разгледа, когато има време, да види дали може да ги прочете в нова светлина и да открие нещо повече за истинските предписания на своята Църква.
Това, което най-много искаше, бе да намери Доктрината на Абата от същата тази година на Великото Богоявление, ала знаеше, че това е невъзможно. Един от големите грехове на Абеликанския орден бе, че първата Доктрина на Абата бе изгубена още преди много векове.
Затова отецът продължи работата си с това, което имаше в наличност, и зачете писанията, създадени непосредствено след Новия Завет.
Не откри нищо. Нищо.
По-малодушен човек би отстъпил пред тази непосилна задача, ала мисълта за отказ така и не премина през ума на Йойона. Той продължи своя преглед по хронология, откривайки някои окуражителни изрази на върховни абати, които Маркварт никога не би изрекъл.