И тогава намери едно наистина интересно томче, малка книжка с червена корица, написана от млад монах на име брат Франсис Гулиар през 130 година, година след първото пътуване към Пиманиникуит след Богоявление.
Ръцете на Йойона потрепериха, докато внимателно разлистваше страниците. Брат Франсис — колко иронично звучеше това име — бе един от подготвилите се за пътуването, след което се бе върнал и написал своята история!
Това само по себе си силно впечатли Йойона — днес на завръщащите се от Пиманиникуит монаси дори бе забранявано да обсъждат пътуването. Брат Пелимар се бе изпуснал и не бе живял дълго след това. Ала по времето на Франсис Гулиар избраните за пътуването дори бяха окуражавани, съдейки по текста, да разказват подробно своите истории!
Макар в тъмната стая да бе хладно, Йойона почувства как челото му се оросява с капки пот и той я попи, за да не капне върху крехкия пергамент. Отгърна страницата с треперещи пръсти и зачете:
Пък ако откриеш мъничките камъни в цвят сив и червен, приготви се да разнесеш Божията милост на лечителството из целия широк свят.
Отец Йойона отстъпи назад и си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Ето защо абатството имаше толкова огромна колекция от мънички хематити, малките червени и сиви камъчета. Следващият абзац, в който брат Франсис Гулиар пишеше за спътниците си, потресе отеца дори още повече:
Тридесет и трима достойни братя плаваха по морето абеликанско, мъже млади и силни, добре тренирани, на които разчитахме да отведат двамата избрани до Пиманиникуит и да ги върнат обратно.
И след това всичките тридесет и един (двамина Бог прибра по време на пътуването) се присъединиха в крайната подредба и грижа за камъните свети.
— Братя — тихо промълви Йойона — по морето. Използвали са монаси.
Остана без дъх, по лицето му рукнаха сълзи, щом си спомни си съдбата на „Бягащия с вятъра“ и нещастните му моряци. Отне му много време да се успокои и да продължи да чете. Стилът на брат Франсис Гулиар бе труден, а много от думите прекалено архаични, за да може Йойона да ги разбере, а и човекът разказваше повече по смисъл, отколкото по хронология. След няколко страници Франсис описваше тръгването от Сейнт Мер-Абел в началото на пътуването.
И тогава пред Йойона се появи едиктът на върховния абат Бенуто Конкаррон в неговата прощална реч с хората от кораба и екипажа, реч, в която настояваше Абеликанският орден да разпространи божието богатство, светите камъни, сред хората, заедно с Божието слово.
Благочестие, достойнство, бедност.
Сълзите му продължиха да текат. Това бе Църквата, в която искаше да повярва, Църквата, която можеше да приеме човек със сърце, чисто като това на Авелин Десбрис. Ала какво бе станало? Какво я бе отклонило от курса? Защо сивите и червени камъни още бяха в Сейнт Мер-Абел? Къде бе отишла благотворителността?
— И къде е сега? — каза той на висок глас, мислейки за нещастните затворници.
Къде бе отишла Църквата на Франсис Гулиар и Бенуто Конкаррон?
— Проклет да си, Маркварт — прошепна отец Йойона. Прибра книгата под широкото си расо и напусна подземията, за да се отправи към спокойствието на собствената си стая. След това реши да потърси брат Браумин, ала прецени, че това може да почака, тъй като имаше друго, което го безпокоеше от дни.
Слезе в още по-ниските нива на Сейнт Мер-Абел, от другата страна на огромния манастир, към килиите, които върховният абат Маркварт бе превърнал в тъмници. Не се изненада да види, че един монах стои на стража и препречва пътя му.
— Няма да споря с теб, млади ми братко — каза Йойона, като се мъчеше да звучи заплашително. — Колко години са минали, откакто си пропътувал през Ръкавицата на Доброволното Страдание?
Наистина бе успял да стресне младежа.
— Година, отче — каза тихо той, — и четири месеца.
— Една година! — гръмна гласът на Йойона. — И се осмеляваш да заставаш на пътя ми! Стигнал съм ранга на отец, преди да се родиш, а ти дръзваш да ми казваш, че не мога да продължа!
— Върховният абат…
Йойона бе чул достатъчно. Избута младежа, като го изгледа строго, и мина покрай него, предизвиквайки го да го спре.
Младият монах измънка някакви възражения, ала само безсилно тропна с крак, когато Йойона продължи надолу по стълбите. В подножието им стояха още двама монаси, ала Йойона дори не ги заговори, само ги избута и те не посмяха да го спрат. Единият обаче го последва, като на всяка крачка сипеше възражения, а другият хукна нанякъде. За да докладва на Маркварт вероятно.