Елбраян се усмихна снизходително — не считаше това за свое решение. Ако Пони искаше да говори насаме с Конър, щеше да го направи, каквото и да мислеше той за това. Ала улесни Конър, защото му съчувстваше. Отиде при Пони и й предаде молбата. След като изчака Джуравиел да слезе от Симфония, тя пришпори коня към Конър.
— Може да не се върна — обясни й младият благородник.
Пони кимна, все още чудейки се защо изобщо бе дошъл.
— Трябваше да те видя отново — продължи той, сякаш разбрал неизречения въпрос. — Исках да се уверя, че си добре. Да… — спря и въздъхна.
— Какво искаш от мен? — попита Пони директно. — Какво има още да си кажем?
— Да ми простиш — бързо каза Конър, сетне се опита да обясни: — Бях наранен… гордостта ми. Не исках да те изгоня, но да те гледам и да знам, че не ме обичаш…
Усмивката на Пони го накара да замълчи.
— Никога не съм те обвинявала, нито има какво да ти прощавам — отговори тя тихо. — Това, което стана между нас, бе трагично и за двама ни. Имахме много специално приятелство и аз винаги ще го ценя.
— Но това, което стана в първата брачна нощ… — възрази Конър.
— Именно заради това, което не стана, не мога да ти се сърдя — каза Пони. — Ти можеше да ме насилиш и тогава наистина нямаше да ти простя — щях да те поразя с магията си още щом те видях на полето! — и докато го изричаше разбра, че това не е истина. Каквото и да изпитваше към Конър, никога не би могла да използва светите камъни на Бога по такъв злокобен начин.
— Съжалявам — искрено каза Конър.
— Аз също — отвърна Пони, наведе се и го целуна по бузата.
— Сбогом, Конър Билдебург — рече тя, — вече видя врага. Бори се добре.
И извърна коня си, отправяйки се обратно към Елбраян.
Скоро Пони, Елбраян и Джуравиел се отправиха обратно на север, обнадеждени, но и планирайки пътуване, което можеше да се окаже така мрачно, като това към Аида, където се бяха изправили пред демона дактил. Надяваха се, че мисията на Конър ще даде резултати и кралят и добрите и честни последователи на Абеликанската църква, ако имаше такива, бързо ще се обърнат срещу злия върховен абат, който несправедливо бе оковал Брадуордън и Чиличънкови. Надяваха се също, че ще намерят приятелите си живи, здрави и свободни още преди да наближат Сейнт Мер-Абел.
Но здравият разум им подсказваше друго. Такива политически действия отнемаха месеци, понякога години. Брадуордън и Чиличънкови не можеха да чакат, не заслужаваха да чакат. И така, тримата планираха пътуването да започне веднага щом Роджър и евентуално Конър се върнеха при тях.
Със същата решимост към Палмарис яздеха Роджър и Конър. Конър вярваше изключително в своя чичо Рочефорт. Още от детинство бе гледал на този човек като на някой, който може да поправи всичко, да оформя живота в града. Всеки път, когато Конър се бе забърквал в неприятности, чичо му Рочефорт тихо и ефективно бе уреждал нещата.
Брат Юсеф долови това, както от самоувереността на мъжа, лъхаща както от заплахите му за това какво може чичо му, така и от самонадеяната му стойка на седлото.
— Трябва да разберете какви ще са последиците от вашия съюз с тези двамата, господарю Билдебург — подразни го монахът.
— Ако не млъкнеш, ще ти запуша устата — заплаши го Конър.
— Но колко ли ще е унизен чичо ви! — продължи Юсеф — Ще е забавно, когато кралят научи, че племенникът на барон Билдебург пътува с негодници.
— Наистина съм в компанията на такъв — каза Конър, — но чак сега.
Брат Юсеф не хареса това.
— Обвиненията ти са нелепи — каза той. — Чичо ти ще разбере това и ще се извини на Църквата — която може би ще склони да не го отлъчи.
Конър изсумтя презрително, без да е впечатлен и без да вярва на думите на опасния монах. Ала в мислите му се прокрадна страх, за него и за чичо му. Той имаше доверие на този велик човек, ала си напомни неколкократно да не подценява мощта на Църквата.
— Може би дори вие двамата ще получите опрощение — хитро каза Юсеф.
— Опрощение за това, че сме се защитили? — саркастично подметна Роджър.
— Никой от вас не бе замесен — отговори Юсеф, — само момичето и онзи другият. И може би елфът — не знаехме, че подобно създание съществува, и затова неговата съдба тепърва ще се решава.
Конър отново изсумтя. Този човек се бе опитал да го хване и убие пред „Пътя“, а сега настояваше, че нямало да го замесва. Какво нахалство!