Зачуди се дори дали ще доживее да стигне портите на Сейнт Прешъс.
Грубото отношение на отец Йойона остави брат Браумин объркан и самотен в дългия коридор. Какво бе станало, че да обърне стария отец така? Очите на Браумин се разшириха и той се усъмни дали наистина е говорил с отец Йойона или, може би, с Маркварт или дори Франсис, обладали тялото на възрастния човек.
Успокои се, щом отхвърли идеята. Обладаването бе нещо много трудно, дори ако жертвата никога не бе обучавана в употребата на камъните. След като Йойона можеше да използва камъка на душата, и то добре, той определено знаеше как да манипулира духа си така, че да предотврати подобно нахлуване в себе си.
Но тогава какво бе станало? Защо след всички тези дни на приятелство отецът го бе заговорил така грубо и с толкова яд? Защо на практика бе отрекъл всичко, което двамата се опитваха да постигнат, което считаха, че Авелин би защитил?
Браумин се замисли за нещастния Делман и неговия „инцидент“.
Клюките сред младите монаси подсказваха, че това въобще не е било нещастен случай, а по-скоро атака, организирана от Де Унеро и другите двама монаси, които бяха работили на колелото заедно с Делман.
Този ред на мисли доведе Браумин до един отговор: може би Йойона се опитваше да го предпази.
Браумин Херде бе достатъчно мъдър и познаваше милия отец Йойона, затова пренебрегна обидата си, вярвайки, че е била за негово добро.
И все пак тя го озадачи. Защо отец Йойона бе променил мнението си сега? Вече бяха обсъждали как да проведат тихия си бунт и този начин не носеше големи рискове за брат Браумин.
Монахът все още стоеше на дългия коридор, гледайки през прозореца към тъмните води на студения залив надолу, мислейки върху различните възможности, когато бе стреснат от остър глас, долетял зад гърба му. Обърна се и видя брат Франсис. От начина, по който онзи гледаше, Браумин остана с впечатлението, че през цялото време е бил наблизо. Може би Йойона бе знаел, че Франсис ги шпионира, обнадежди се Браумин.
— Сбогуваше ли се? — злобно попита Франсис, подхилквайки се при всяка дума.
Браумин отново погледна към прозореца.
— С кого? — попита той. — Или с какво? Със света? Мислиш, че ще скоча ли? Или само се надяваше?
Брат Франсис се засмя.
— Хайде сега, братко Браумин — каза той, — ние не бива да спорим помежду си. Не и когато такива възможности се разкриват пред нас.
— Признавам, че не съм те виждал в толкова добро настроение, братко Франсис — отговори Браумин. — Да не би някой да е умрял?
Франсис пропусна саркастичната забележка.
— Вероятно с теб ще работим още дълги години заедно — каза той. — Трябва да научим повече един за друг, ако искаме по-добре да организираме обучението на първокурсниците.
— Първокурсниците? — повтори Браумин. — Това е работа за отци, не за непорочни… — и в този миг разбра накъде отива разговорът.
— Какво знаеш? — попита той.
— Знам, че скоро ще се освободят две места за отци в Сейнт Мер-Абел — хитро каза Франсис. — И понеже малцина от кандидатите са достойни, върховният абат ще трябва да вземе трудно решение, може би изчаквайки някой от моя клас да стане непорочен напролет. Мислех, че твоят възход към ранга на отец е сигурен, тъй като ти си най-висшестоящ сред непорочните и бе избран като втори във важната мисия до Аида, но в действителност малко се съмнявам — той отново се изсмя и понечи да си тръгне, ала Браумин нямаше намерение да го оставя.
Хвана го грубо за рамото и го завъртя към себе си.
— Още нещо против теб? — попита Франсис, виждайки ръката на Браумин върху рамото си.
— Кои двама отци? — настоя Браумин. Лесно можеше да се досети, че един от напускащите е Йойона.
— Менторът ти не ти е казал нищо? — отговори брат Франсис. — Не ви ли видях да приказвате?
— Кои двама отци? — настоя Браумин по-упорито, стиснал здраво расото на Франсис.
— Йойона — отвърна Франсис, изпъна се и се отдръпна.
— Как така?
— Той заминава утре за Сейнт Прешъс, ще придружава отец Де Унеро, който пък ще стане новият абат — обясни щастливо Франсис и наистина се наслади на смаяното изражение на брат Браумин.
— Лъжеш! — извика Браумин. Помъчи се да запази контрол, напомняйки си, че не бива открито да се ядосва на новините за заминаването на Йойона. Ала това бе повече, отколкото можеше да понесе.