— На добър час, мой приятелю, мой учителю — рече той на Йойона, страхувайки се, че никога повече няма да го види.
— Не се бой за мен — отвърна отец Йойона, — защото ако умра днес, ще умра спокоен. Намерил съм сърцето си и истината и съм ги поверил на способни ръце. Накрая ще победим.
Брат Браумин пристъпи внезапно напред и прегърна силно едрия мъж, като го задържа дълго в обятията си. Сетне рязко се обърна, не искаше отец Йойона да види сълзите, които проблясваха в очите му, и се затича към килията си. Йойона избърса очи и тихо затвори вратата след себе си. По-късно същия ден той, Де Унеро и група млади монаси излязоха през огромните порти на Сейнт Мер-Абел. Йойона забеляза, че силата, която обгръщаше бъдещия абат, бе огромна — двадесет и петима монаси, все от четвърти и пети курс, облечени с кожени доспехи и въоръжени с мечове и тежки арбалети. Старецът въздъхна тежко при тази гледка — знаеше, че групата трябва да подсигури абсолютното и неоспоримо господство на Де Унеро в Сейнт Прешъс, а не да защитава бъдещия абат от опасностите по пътя.
Но имаше ли значение? Йойона чувстваше, че не му остава много, а пътят до Сейнт Прешъс изглеждаше достатъчно опасен.
Той се поколеба, когато портите на манастира се затръшнаха зад него, и се зачуди дали не трябва да се върне и открито да се изправи срещу Маркварт, да приключи с това тук и сега. Усещаше, че е близо до смъртта.
Ала се чувстваше и слаб и болен и не искаше отново да вижда Маркварт.
Сведе глава от срам и умора и се заслуша в речта, която Де Унеро изнасяше пред всички в групата, включително и пред него. Той лаеше заповед след заповед за това как да се движат, в какъв ред, как да се държат по пътя и настояваше всички, най-вече Йойона, да се обръщат към него с титлата „абат“.
Това потресе дълбоко отец Йойона.
— Ала ти още не си абат — напомни му той.
— Може би ще имаш нужда да потренираш изговарянето на титлата — настоя Де Унеро.
Йойона остана на място, когато онзи го приближи.
— Това е от върховния абат — каза де Унеро, развивайки пергамент с едно движение на ръката си. На него бе изписан последният едикт на Маркварт, който обявяваше, че оттук нататък брат Маркало Де Унеро ще бъде известен като абат Де Унеро.
— Нещо да кажете, отче Йойона? — попита нагло Де Унеро.
— Не.
— Просто „не“?
Отец Йойона не отстъпи, не мигна, а погледът му, ако можеше, щеше да изгори омразния документ.
— Отец Йойона? — настоя Де Унеро, а тонът му подсказваше какво очаква.
Йойона вдигна очи и видя злата усмивка, видя, че Де Унеро всъщност го изпитва пред по-младите монаси.
— Не, абат Де Унеро — каза той, като едва произнасяше думите. Но знаеше, че не това е битката, която иска.
След като постави Йойона на мястото му, Де Унеро даде знак на останалите да тръгват и те в идеален ред се отправиха на запад.
На отец Йойона му се стори, че пътят внезапно стана още по-дълъг…
Глава 27
Бягството
— Тръгнаха ли? — попита върховният абат Маркварт брат Франсис по-късно същия следобед. Старецът бе прекарал в личните си покои по-голямата част от деня, защото не желаеше да се сблъсква с отец Йойона, който според него бе на ръба да избухне. Нарочно го бе притиснал до такава степен и след това го бе разкарал от пътя си, тъй като се боеше, че старият отец все още има някаква сила, а той не желаеше открит сблъсък с него. Нека Йойона върви в Палмарис и води битките си с Де Унеро!
— Отец… абат Де Унеро ги поведе на път — отвърна брат Франсис.
— Сега може да продължим с разпита на затворниците — рече Маркварт така студено, че брат Франсис усети как го полазват тръпки. — Взе ли магическата превръзка на кентавъра?
Брат Франсис бръкна в джоба си и извади елфическия предмет.
— Добре — кимна Маркварт, — ще му трябва, за да оцелее и днес — той тръгна към вратата, а Франсис припна след него, за да не изостане.
— Опасявам се, че другите затворници имат по-голяма нужда от нея — рече младият монах. — Жената особено изглежда много зле.
— Те може и да имат нужда от нея, но ние от тях — не — каза рязко Маркварт, обръщайки се към младежа.
— Може би някой трябва да се погрижи за тях с камъка на душата тогава — измрънка Франсис.
Кикотът на Маркварт го прониза в сърцето.
— Глух ли си? — попита той. — Не ни трябват повече.