— И все пак няма да ги пуснем — разсъди брат Франсис.
— Не, няма — съгласи се Маркварт и преди усмивката по лицето на Франсис да се разшири, добави: — Ще ги оставим да срещнат Божия гняв. Нека гният в тъмниците си.
— Но, отче…
Погледът на Маркварт го накара да млъкне.
— Тревожиш се за някакви си хорица, когато цялата Църква е заплашена! — скара му се старецът.
— Но ако не ни трябват, защо да ги държим затворени?
— Защото ако жената, която търсим, мисли, че са в ръцете ни, сама ще довтаса — отвърна Маркварт. — Докато тя мисли, че са живи, за нас няма значение дали това е вярно, или не.
— Но защо не ги пощадим тогава?
— Защото могат да свидетелстват срещу нас! — изръмжа върховният абат, доближавайки сбръчканото си лице съвсем близо до носа на брат Франсис. — И как ли ще бъде приета тяхната история? Дали слушателите биха разбрали висшето благо, заради което те са страдали? Ами какво да кажем за сина им? Би ли желал да срещнеш тези обвинения?
Брат Франсис си пое дълбоко дъх и се успокои. Напомни си отново колко отдаден е на върховния абат и колко дълбоко е замесен във всичко това. Младият монах отново се бе изправил на кръстопът, тъй като дълбоко в сърцето си знаеше, че каквото и да казваше абатът, мъченията на Чиличънкови и кентавъра са нещо отвратително и зло. Ала и той вече бе част от това зло и ако Маркварт не успееше да се наложи, съучастничеството му щеше да бъде разкрито на целия свят. Жената бе болна, понеже сърцето й бе разбито на пътя, от смъртта на нейния син.
— Важно е какво ще си помисли онази с камъните — прекъсна мислите му Маркварт. — Няма значение дали затворниците ще са живи или мъртви.
— Пощадени или убити — поправи го Франсис, макар и шепнешком, така че абатът, който отново бе тръгнал по стълбите, нямаше как да го чуе. Младият монах отново си пое дъх и когато въздъхна, крехкото пламъче на състраданието в сърцето му отново угасна. Това бе неприятно и гнусно, реши той, ала бе в името на доброто, а той просто следваше заповедите на върховния абат на Абеликанската църква, човека, който от всички бе най-близо до Бога.
Затича се, изпревари Маркварт и му отвори вратата към стълбите.
— Петибуа? О, скъпа Петибуа, защо не отговаряш? — повтаряше Гревис Чиличънк. Нощта преди това той бе говорил с жена си през решетките, килиите им бяха съседни. И макар че не можеше да я види заради пълния мрак, звукът на гласа й го успокояваше.
Въпреки че думите й не бяха никак успокоителни. Смъртта на Грейди бе разбила сърцето й, знаеше Гревис. Той освен това бе понесъл най-тежките мъчения и сега, гладен и пребит, изпитваше болка в старите си кости при всяко движение — а не малко от тези кости бяха изпочупени. Все пак жена му бе много по-зле.
Той я викаше отново и отново, молеше я да му отговори.
Петибуа не можеше да го чуе, тъй като мислите и чувствата й бяха насочени навътре, към дълъг тунел с ярка светлина в края, където стоеше Грейди, протегнал ръка към нея.
— Виждам го — извика тя. — Грейди, хубавото ми момче.
— Петибуа? — долетя викът на Гревис.
— Той ми сочи пътя! — възкликна Петибуа с повече сила, отколкото бе имала от много, много дни.
Гревис разбра какво става и очите му се разшириха от паника.
Петибуа си отиваше, доброволно оставяше него и този ужасен свят!
Първият му инстинкт бе да се развика, да я върне към себе си, да я помоли да не го оставя.
Ала той остана притихнал, разбираше колко егоистично би било, ако го направи. Времето на Петибуа бе дошло и той трябваше да я остави, защото оня свят бе по-хубаво място.
— Върви при него, Петибуа — пророни с треперещ глас възрастният човек, а сълзите се стичаха от помътнелите му очи. — Върви при Грейди и го прегърни. Кажи му, че го обичам.
Той отново притихна и сякаш целият свят се смълча така, че Гревис можеше да чуе ритмичното дишане на жената в съседната килия.
— Грейди — пророни тя още веднъж или дваж, сетне тежко въздъхна и след това…
Настъпи тишина.
Ридания разтърсиха тялото на стария човечец. Той дръпна веригите си с всичка сила, докато една от китките му не изхрущя и вълни от болка не го накараха да се облегне на стената. Той вдигна ръката си до лицето, за да избърше сълзите си, сетне със сила, която не вярваше, че още има, се изправи. И веднага разбра, че това ще е последното му действие на този свят.