Съсредоточавайки се, представяйки си покойната си съпруга, за да събере смелост, Гревис дръпна с всичка сила срещу оковата, която придържаше ранената му ръка. Преглътна болката и дръпна колкото можа, дори повече. Дори не чу чупенето на костите, а само продължи да дърпа като звяр, раздирайки плътта си, мачкайки ръката си в оковата.
Накрая, след дълги минути на агония, той освободи ръката си. Коленете му омекнаха.
— Не — скара се сам на себе си, остана прав и се обърна към увисналата верига. С едно движение я уви около ръката си, завъртя я и прехвърли оковата около главата си. Сетне се изправи на пръсти, отхлабвайки натиска върху гърлото си.
Ала не за дълго, разбра той, след като краката му започнаха да отслабват и тялото му се свлече, а веригата се стегна на врата му.
Искаше да види този тунел, да иде при Петибуа и Грейди…
— Казах ти, че е зъл — ревна абат Маркварт на брат Франсис, когато стигнаха до трупа на обесения, — ала дори аз не знаех колко точно. Да отнемеш живота си! Какво малодушие!
Брат Франсис искаше да се съгласи с това, ала част от съзнанието му не му позволяваше да го направи тъй лесно. Бяха намерили жената, Петибуа, в съседната килия също мъртва, ала не поразена от собствената си ръка. Франсис подозираше, че Гревис е знаел, че е мъртва, и това е подтикнало съсипания старец към самоубийството.
— Няма значение — каза Маркварт презрително, донякъде успокоен след шока на смъртта.
— Както ти казах преди, никой от двамата не знаеше нищо ценно.
— Как може да сте сигурен в това? — осмели се да попита Франсис.
— Защото бяха слаби — сопна му се Маркварт — и това — той махна с ръка към мъртвата фигура, висяща до стената — само го доказва.
Слаби, ако имаха да ни казват нещо, щяха да се пречупят от разпитите отдавна.
— И сега всички те са мъртви, тримата от семейството на онази Пони — каза тъжно брат Франсис.
— Но докато тя не знае това, си остават ценни за нас — каза жестоко върховният абат. — Няма да казваш на никого за гибелта им.
— На никого! — изуми се Франсис. — Сам ли да ги погребвам, както Грейди на пътя?
— Грейди Чиличънк си беше твоя отговорност — отново му се сопна Маркварт.
Брат Франсис заекна, търсейки отговор, който така и не дойде.
— Остави ги където са — добави Маркварт, след като прецени, че младият монах е набрал достатъчно страх. — Червеите ще ги изядат и тук, точно както и под земята.
Франсис понечи да възрази, по-кротко този път, да напомни за проблема със смрадта, ала се спря. В тези забравени тъмници миризмата на два трупа едва ли щеше да се забележи, нито би променила особено и без това отвратителната аура на това място. И все пак идеята тези двамата да останат непогребани, особено пък жената, която не бе направила нищо лошо, някак потресе Франсис.
Ала и той не беше светец. Ръцете му не бяха чисти и както всички други проблясъци на съвест, които се проявяваха у протежето на Маркварт, и този бе угасен и бързо прогонен.
Маркварт се отправи към вратата и Франсис забеляза нервността на това движение. Тепърва трябваше да проверят Брадуордън, по-важния според Маркварт затворник. Франсис излезе бързо от килията и се затича по прашния каменен коридор, вадейки ключовете си, още преди да стигне до килията на Брадуордън.
— Махнете се, песове! Нищо няма да ви кажа! — чу се смелият глас отвътре и Франсис, видимо успокоен, отключи вратата.
— Ще видим, кентавре — измърмори Маркварт тихо. Сетне се обърна към Франсис: — Носиш ли превръзката?
Франсис понечи да я извади джоба си, сетне се поколеба.
Но твърде късно, тъй като Маркварт го бе видял, протегна се и взе превръзката.
— Нека да изпълним нашия дълг — рече абатът, изглеждайки развеселен.
Жизнерадостният му тон накара брат Франсис да потръпне, тъй като знаеше, че с вълшебната превръзка на ръката, на кентавъра му предстояха дълги и ужасни мигове…
Глава 28
Когато дългът зове
Вятърът духаше силно над водите на Масур Делавал, когато Елбраян, Пони и предрешеният Джуравиел се качиха на ферибот в Палмарис, където елфът привлече немалко учудени погледи. Пони го придържаше близо до себе си, защото се мъчеше да го представи за свой син — и то болен син, а понеже заразите бяха често срещани в Хонс-де-Беер и будеха страх у хората, никой не посмя да ги приближи.