В действителност стенанията на Джуравиел далеч не бяха само преструвка, тъй като тежката завивка, метната отгоре му, болезнено притискаше крилете му.
Огромните платна на квадратния кораб се разгънаха и той излезе от пристанищните води на Палмарис, като дървото скърцаше при срещата си с вълните по ниските нива на кораба. На широката и плоска палуба имаше повече от петдесетима пътника, като екипаж от седем човека работеше методично, ала мързеливо. Бяха привикнали на това пътуване, което се провеждаше два пъти всеки ден при добро време, и то от години насам.
— Казват, че фериботът е добро място за събиране на информация прошепна Джуравиел на Елбраян и Пони. — Хората, пресичащи реката често се боят, а боящите се хора често изричат на глас страховете си с надеждата, че някой ще ги успокои.
— Ще се разходя покрай тях — рече Елбраян и се отдалечи от „семейството“ си.
— Болно ли е момчето ти? — почти веднага долетя въпрос, когато пазителят мина покрай група от петима възрастни хора, трима мъже и две жени, на вид изглеждащи като рибари.
— Бяхме на север — обясни пазителят. — Домът ни бе разграбен, както и цялото ни село. За около месец преследвахме паурите и гоблините, отмъквахме храна, когато можем, а най-често гладувахме. Хлапето ми, Бели… Бели яде нещо, предполагам гъба, и оттогава не е на себе си. Не знам дали изобщо ще се оправи.
Тази история му донесе съчувствени кимвания, особено от страна на жените.
— И накъде отивате? — попита същият човек.
— На изток — отвърна тайнствено Елбраян. — А вие? — бързо попита той, преди онзи да продължи.
— До Амвой — отговори човекът, имаше предвид града на отсрещния бряг, крайната цел на ферибота.
— Ние всичките сме от Амвой — намеси се една от жените.
— Искахме да видим едни приятели от Палмарис, след като суматохата отмина — добави човекът. Елбраян кимна и погледна към широката река, към пристанищата на Палмарис, които бързо се отдалечаваха от погледа, тъй като дървеният кораб бе попаднал на благоприятни и силни ветрове.
— Внимавайте, ако ходите оттатък Амвой — рече една от жените.
— Натам сме.
— За Сейнт Мер-Абел, нали? — попита рибарят.
Елбраян го погледна изненадан, ала успя да прикрие реакцията си, не искаше да разкрива целта на пътуването им.
— Поне аз бих отишъл натам, ако синът ми е болен — продължи човекът, без да забележи объркването на пазителя. — Казват, че онез попове имат лек за всичко, макар че не са особено услужливи!
Това накара спътниците му да се засмеят, освен жената, която бе заговорила Елбраян. Сега тя го погледна и каза:
— Бъдете внимателни, ако ходите на изток от Амвой. Казват, че земите там са опустошавани от паурски бандити. А тези гнусни твари няма да съжалят болното момче, не се и съмнявай.
— Има и една противна банда гоблини — добави човекът. — Казват, че паурите ги изоставили и ония сега бягат насам-натам подплашени.
— Няма по-опасно нещо от наплашен гоблин — намеси се друг.
Пазителят се усмихна с благодарност.
— Уверявам ви — рече той, — няма да ми е за пръв път да срещна паури или пък гоблини. — И след тези думи той се поклони и продължи разходката си по палубата. Дочуваше разговорите на хората, бяха разтревожени от разбойническите банди на изток, ала не научи нищо важно.
Накрая се върна при Пони и Джуравиел. Елфът се бе облегнал, плътно увит със завивката, докато Пони гледаше конете и най-вече Сивия камък, който не се чувстваше добре в люлеещия се ферибот. Конят постоянно потропваше с крак, пръхтеше и цвилеше, а по мускулестия му врат бе избила пот. Елбраян отиде при него и здраво го хвана за юздата, дръпна я силно надолу и това успокои коня на мига. Ала скоро след това Сивият камък отново потропваше и тръскаше глава.
Симфония междувременно се бе успокоил и когато Елбраян намери време да прегледа жребеца и Пони се приведе до врата му, допряла буза до магическия тюркоаз, той разбра. Тя се бе свързала със Симфония и бе накарала могъщия жребец да се успокой.
Сивият камък дръпна юздата си така, че едва не събори Елбраян.
Конят се опита да се изправи, но пазителят го удържа с усилие.
Още няколко души, сред които и двама моряци, дойдоха към тях и се помъчиха да успокоят животното, защото един нервен кон на откритата палуба можеше да е наистина опасен.
Ала тогава Симфония овладя ситуацията — мина покрай Елбраян и постави глава на врата на Сивия камък. И двата коня изпръхтяха, а Сивият камък потропа по палубата и се опита да се изправи, но Симфония не допусна това, натисна по-силно и дори постави единия си крак на гърба му.