— Попитах го защо е направил това с монетите — продължи Пони, — можеше просто да откаже да ги приеме, в крайна сметка. Ала той ми каза, че достойнството на човека е също тъй важно, както и здравето му — и тя се усмихна широко. Историята бе вярна, макар че се бе случила в малко селце на юг, а не в Палмарис.
— Сигурна ли си, че не можеш да си спомниш името на този брат? — попита я Йойона.
— Абърли или Абърлин, нещо подобно — отговори Пони, поклащайки глава.
— Авелин? — попита Йойона.
— Това трябва да е, отче! — отговори Пони, като се опитваше да не разкрива прекалено много. Обаче бе окуражена от топлотата, изписала се на лицето на Йойона.
— Казах да побързаш! — долетя от кръга фургони грубият глас на новия абат на Сейнт Прешъс.
— Авелин — каза отец Йойона на Пони, — името му е Авелин. Никога не го забравяй — той я потупа по рамото и тръгна.
Пони гледаше след него и незнайно защо почувства, че светът не е толкова лошо място. После отиде при Елбраян, който стоеше облегнат до Симфония и криеше тюркоаза.
— Можем ли да тръгваме вече? — нетърпеливо попита той.
Пони кимна и се покатери върху Сивия камък, махвайки за сбогом на търговците. Двамата пришпориха конете и излязоха от кръга фургони.
Отправиха се на юг, нагоре по могилата и далеч от монасите, които се върнаха на пътя, за да поемат на запад. Точно над могилата Елбраян и Пони се срещнаха отново с Джуравиел и бързо се отправиха на изток, опитвайки се да се отдалечат максимално бързо.
Де Унеро се разкрещя на отец Йойона още щом той се върна сред монасите и тирадата му продължи дълго след като групата напусна долината.
Йойона я изключи от съзнанието си почти веднага, а мислите му все още бяха заети с жената, помогнала с ранените. Усети топлота в душата си, защото знаеше, че думите на Авелин все пак са били чути.
Историята на жената го бе трогнала дълбоко, бе затвърдила топлите му чувства към Авелин и му бе напомнила всичко добро, което беше — или можеше да бъде, неговата Църква.
Усмивката, породена от спомена за тази история, само вбеси Де Унеро още повече, ала Йойона не се вълнуваше от това. Най-малкото гневната тирада на безумеца разкриваше отвратителния му характер на младите и впечатлителни монаси. Те може би бяха впечатлени от бойните му умения — дори Йойона бе удивен от тях, — ала тези грозни обиди към един нереагиращ старец вероятно щяха да отвратят немалко от тях.
Осъзнавайки най-сетне, че няма как да разклати спокойствието на Йойона, избухливият отец отстъпи и процесията продължи. Йойона изостана в края й, опитвайки се да си представи как брат Авелин се е грижил за бедните и болните. Отново помисли за жената и бе щастлив, но докато размишляваше върху историята и ролята, която тя и спътникът й бяха изиграли в битката, неговото размишление започна да прераства в учудване. Нямаше много смисъл в това мъж и жена, които са такива могъщи войни, да вървят на изток от Палмарис, а да не пазят един от малкото безценни кервани, които се опитваха да стигнат целта си. Повечето герои освен това изграждаха репутацията си на север, където се водеха много битки. Според отец Йойона тази ситуация се нуждаеше от известно разследване.
— Камъкът — кресна му Де Унеро от началото на процесията, но почти не поглеждаше към него, затова Йойона се наведе и тихо взе камък със същия размер, поставяйки го в торбичката. Сетне се завтече към бъдещия абат, стараейки се да изглежда смирен, и му подаде камъка. Отдъхна си, когато свирепият отец, който мразеше всяка магия, освен собствената си тигрова лапа, прибра торбичката, без дори да я погледне.
Вървяха, докато слънцето не залезе, оставяйки няколко мили зад себе си, преди да установят бивак. Една палатка бе отделена за Де Унеро, който се прибра в нея след вечеря с пергамент и мастило в ръка, за да се подготви за церемонията по своето назначаване за абат.
Отец Йойона не каза почти нищо на спътниците си, само се настани настрана и се зави с няколко дебели одеяла. Изчака докато целият лагер притихне и когато няколко от братята му захъркаха, извади хематита.
Озърна се отново наоколо, увери се, че никой не го наблюдава, и потъна в камъка, свързвайки духа си с магията и сетне я използва, за да напусне тялото си.
Освободен от оковите на старото и прекалено натежало тяло, отецът се отдалечи бързо, изминавайки мили за броени минути. Подмина кервана на търговците, който все още бе в долината.