Непорочният брат Франсис.
На Маркварт му хареса как звучи това и му хареса възможността да увеличи властта на онези, които му се подчиняваха безпрекословно.
Обяснението му за това назначение щеше да бъде просто и прието. След като бе изпратил двама отци да засилят Сейнт Прешъс, самият Сейнт Мер-Абел бе отслабен като висш клир. Макар манастирът да имаше много непорочни, малцина от тях бяха достойни да станат отци, а още по-малко имаха такова желание. Франсис обаче, предвид своята безценна помощ по време на пътуването към Барбакан, бе достоен и щеше значително да подсили манастира.
Да, усмихна се върховният абат. Той щеше да обяви Франсис за непорочен пред Събора и скоро след това щеше да го направи и отец, заменяйки…
… Йойона, реши той, а не Де Унеро. За заместник на Де Унеро щеше да се вгледа в другите непорочни, може би дори в Браумин Херде, който бе достоен, макар изборът му за наставници да бе меко казано неподходящ. Все пак Йойона бе надалеч и едва ли скоро щеше да се върне — ако не се брояха трите дни на Събора, — така че Маркварт прецени, че може да привлече Браумин на своя страна, изкушавайки го с така желания пост. Стъпката на върховния абат стана по-лека, докато той измисляше решения на проблемите си, решения, които ставаха все по-лесни. Тази нова степен на вътрешен усет, която бе открил, бе истинско чудо. Всякакви възли от интриги се разплитаха пред него, а отговорите винаги изглеждаха кристално ясни.
Освен това как да обяви Авелин за еретик, напомни си той и удари с юмрук по масата. Не, Брадуордън нямаше да се пречупи и щеше да остане предан до жалкия си край. Маркварт за пръв път съжали за смъртта на Чиличънкови, тъй като те щяха да са много по-лесни за контролиране.
Ала тогава в ума му се появи образ на малката библиотека, в която Йойона търсеше сведения за брат Алабарне. Стаята се проясни в ума му и не можеше да разбере защо — докато една част от библиотеката, далечен, неизползван шкаф, не приближи погледа му.
Маркварт се довери на инстинктите си и последва вътрешния си глас, като първо мина през писалището си, за да вземе няколко скъпоценни камъка, сетне надолу по мрачните и влажни стълби към древната библиотека. Нямаше никакви стражи наоколо, тъй като Йойона бе далеч, и Маркварт, държащ светещия си диамант в ръка, влезе предпазливо.
Той мина покрай всички рафтове, за да стигне до черния ъгъл, до книгите, които Църквата бе забранила преди векове. Знаеше, че дори той, върховният абат, не трябва да ги използва, ала вътрешният му глас му обеща отговор на проблема, който го измъчваше.
Той цяла минута разглежда рафта, взирайки се във всеки том, в заглавията на всеки пергамент, сетне затвори очи и си припомни тези образи. Очите му останаха затворени, но той надигна ръка, вярвайки, че е насочван свише към книгата, която му трябва. Като я хвана нежно, но здраво, Маркварт я скри под ръката си и отмина нататък. Върна се в кабинета си, без да погледне какво е взел.
Книгата за призоваване на демони.
Роджър очакваше баронът да се върне късно вечерта и бе искрено изненадан, когато той пристигна още преди залез-слънце. Младежът се надяваше всичко да е минало добре, ала надеждите му бяха съкрушени още когато видя барона да ругае, почервенял от яд.
— През всичките тези години не съм виждал толкова неприятен човек, камо ли такъв, който претендира за святост! — извика Рочефорт Билдебург, преминавайки като буря през фоайето и влизайки в залата за аудиенции.
Роджър го последва бързо, макар че трябваше да си избере друг стол, тъй като баронът седна на креслото. Ала в следващия миг той отново бе на крака и започна да крачи нервно напред-назад, така че Роджър се промъкна зад него и седна на любимото си място.
— Предупреди ме! — продължи да беснее барон Билдебург. — Мен!
Барона на Палмарис, приятеля на самия Данюб Брок Урсал!
— Какво каза?
— О, започна добре — обясни Билдебург, плесвайки с ръце. — Много мило, този гад каза, че се надява смяната на властта в Сейнт Прешъс да се приеме спокойно. Каза дори, че може да работим заедно… — Билдебург спря и Роджър си пое въздух, тъй като усети, че ще чуе нещо важно — Въпреки очевидните грехове и престъпления на моя племенник! — избухна баронът и тропна ядно с крак. Това го изтощи и Роджър веднага скочи да му помогне да седна на креслото.
— Пес! — продължи Билдебург. — Сигурен съм, че не знае за смъртта на Конър, ала скоро ще научи. Предложи ми да опрости греховете на Конър, ако му дам думата си, че той ще се държи по-добре в бъдеще. Да го опрости!