Роджър се опита да успокои барона, страхуваше се той да не умре от гняв. Лицето му бе почервеняло, а очите му се бяха разширили.
— Най-добре е да идем при краля — спокойно каза Роджър. — Имаме съюзници, които този нов абат не може да победи. Можем да изчистим името на Конър и да кажем кой наистина е виновен.
Това успокои барона значително.
— Тръгваме — каза той. — На юг, с всичката скорост, на която сме способни. Кажи на слугите ми да подготвят каретата.
Де Унеро изобщо не бе подценил барон Билдебург. Неговото силово поведение по време на срещата им бе нарочно, а целта му — да събере информация за барона и да разбере какви са политическите му пристрастия.
За острите очи на Де Унеро разговорът бе невероятно успешен и по двете направления. Яростта на Билдебург бе показала, че и той може да се окаже открит враг на Църквата, дори по-досаден от племенника си или от абат Добриниън.
Ала де Унеро бе достатъчно умен, за да знае кой е истинският виновник за тези проблеми.
Защото, независимо от думите си на срещата, той знаеше за смъртта на Конър Билдебург и знаеше, че трупът му е бил донесен в Палмарис от някакъв младеж. Заедно с тялото на Абеликански монах. Абатът за пореден път се ядоса заради решението на Маркварт да не изпрати него на тази най-важна мисия — намирането на светите камъни. Ако той бе тръгнал подир Авелин, този проблем отдавна щеше да бъде решен, камъните щяха да са в техни ръце, а Авелин и всичките му приятели щяха да са мъртви. И Билдебург нямаше да е никакъв проблем, нито за него, нито за Църквата. А сега бе проблем, и то не малък.
Според монасите от Сейнт Прешъс, които де Унеро вече бе разпитал, и тези от Сейнт Мер-Абел, които бяха наблюдавали сблъсъка в двора на Сейнт Прешъс, барон Билдебург обичаше Конър като свой син. Обвинението в убийство несъмнено щеше да бъде отправено към Църквата и Билдебург, чието влияние се разпростираше надалеч от Палмарис, нямаше да си замълчи по този въпрос.
Затова новият абат не бе изненадан, когато един от неговите монаси, придружили го още от Сейнт Мер-Абел, се върна от разузнаването си и докладва, че от имението Чесуинд е потеглила карета — на юг от Палмарис, покрай реката.
Другите шпиони на абата скоро се върнаха, потвърждавайки вестта, като един от тях настояваше, че е отпътувал самият барон.
Де Унеро не издаде чувствата си и извърши вечерни молитви, като че всичко бе наред. Прибра се рано в покоите си с обяснението, че е изморен от ездата, което звучеше правдоподобно.
— Тук имам предимство дори пред теб, Маркварт — прошепна абатът на Сейнт Прешъс, гледайки през прозореца към нощта на Палмарис. Нямам нужда от лакеи, които да ми вършат мръсната работа.
Той свали расото и облече свободна черна дреха. Сетне отвори капака на прозореца, изскочи навън и изчезна в сенките. Мигове по-късно той вече бе на улицата с любимия си скъпоценен камък в ръка.
Потъна в камъка, усети невероятната болка в костите на ръцете си, когато те смениха вида и формата си. И тогава, подтикнат от вълнението пред идващия лов, екстазът от това, че най-сетне ще може да действа, той потъна още по-дълбоко в камъка и изрита обувките си, тъй като и краката му се превърнаха в тигрови лапи. Почувства се, сякаш се разтваря в магията, сякаш става едно с камъка. Цялото му тяло потръпна.
Той прокара ръка през гърдите си, раздирайки дрехата си.
Сетне падна на четири лапи и когато понечи да извика, от котешкото му гърло излезе дълбоко ръмжене.
Никога не бе отивал толкова далеч!
Ала бе чудесно!
Сила, каква сила! Сега той имаше тялото на ловуващ тигър и мощта бе под пълния му контрол. Скоро вече бягаше с всичка сила, безшумно стъпвайки на котешките си лапи, с лекота прескочи високата стена на Палмарис и се спусна по пътя на юг.
Още от първите няколко страници, описващи съдържанието на тома, върховният абат разбра какво му трябва. Само допреди месеци Далбърт Маркварт щеше да се ужаси от подобно нещо.
Ала това бе, преди да открие „вътрешния глас“ на Бестесбулзибар.
Той постави книгата в най-ниското чекмедже на бюрото си и го заключи.
— Първо работата — каза той на глас, вадейки един чист пергамент и шишенце мастило от друго чекмедже. Отви пергамента, сложи тежести по краищата му, сетне се вгледа в него. Чудеше се как да подбере думите си. След късо кимване той написа: