Роджър не мърдаше, не дишаше.
Чу как някой изтегля меча си, а ревът проехтя отново, този път по-силно, а след това се чуха писъци, внезапни и ужасяващи. Сега вече Роджър хукна, на сляпо, препъвайки се в корени, а клоните го шибаха по лицето. Видя огъня в лагера, около него подскачаха силуети. Писъците продължаваха, първо писъци на страх, а после и на агония.
Щом навлезе в лагера, Роджър видя тримата стражи да лежат край огъня, разкъсани. Почти не ги забеляза обаче, тъй като баронът тъкмо се опитваше да се скрие в каретата.
Ала дори и да бе успял, Роджър знаеше, че вратата ще е жалка преграда пред огромната оранжева котка на черни ивици, която бе забила нокти в ботуша на Рочефорт.
Баронът се завъртя и ритна, а тигърът го пусна да може да влезе вътре. Но веднага след това животното сви задните си лапи и преди Билдебург да успее да затвори вратата, скочи отгоре му с разперени нокти.
Каретата се разтресе и баронът изпищя, а Роджър само гледаше безпомощно. Имаше оръжие, малък меч, почти кинжал, ала знаеше, че не би могъл да стигне навреме до Билдебург, за да му помогне, а и в никой случай нямаше да може да победи, дори да рани гигантската котка.
Затова се обърна и побягна. Сълзите се стичаха по лицето му, докато дишането му се накъса от хлипове. Бе се случило отново! Точно както при Конър! И той отново не бе нищо друго, освен безпомощен свидетел на смъртта на свой приятел. Бягаше на сляпо, препъваше се, а клоните и листата го шибаха в лицето. Минутите се разтеглиха в цял час. Накрая той падна от изтощение, но дори тогава продължи да пълзи напред, прекалено изплашен, за да се обърне да види дали някой го преследва.
Глава 31
Други пътища
Озарена от изгряващото слънце и обвита в утринната мъгла, великата крепост Сейнт Мер-Абел се извисяваше в далечината, кацнала на върха над залива на Вси светии. Щом видяха огромното древно укрепление, Елбраян, Пони и Джуравиел наистина почувстваха могъществото на своите врагове и трудността на задачата им. Бяха казали на Йойона какво смятат да правят малко след като той бе пристигнал в лагера им.
И тогава той бе казал на Пони за смъртта на брат й.
Новините я потресоха. С Грейди не бяха близки, ала бе живяла години наред с него. Тя не спа през нощта и все пак бе готова да тръгне призори. Пътят ги бе отвел тук, до тази наглед неразрушима крепост, която сега се бе превърнала в затвор за нейните родители и приятеля й кентавър.
Огромните порти бяха залостени, а стените бяха високи и дебели.
— Колко души живеят тук? — попита Пони, останала без дъх.
— Само братята са над седемстотин — отговори Йойона. — А дори първокурсниците, дошли миналата пролет, вече са обучени да се бият.
Не би могла да влезеш със сила в Сейнт Мер-Абел, ако ще и армията на краля да е зад теб. В други, по-спокойни времена, щяхте да влезете преоблечени като селяни или работници, ала сега — не.
— Какъв е планът тогава? — попита пазителят, тъй като за него бе очевидно, че щом дори отец Йойона не може да ги вкара вътре, пътуването им не е имало смисъл. След срещата им в гората, Йойона бе обещал да направи тъкмо това, уверявайки ги, че не им е враг, а напротив, ценен приятел. Четиримата бяха тръгнали рано на следващата сутрин, а Йойона ги бе водил на изток, до мястото, което десетилетия наред бе наричал свой дом.
— Всяка сграда с такива размери има и други, не така видими входове — отговори Йойона. — Аз знам един такъв.
И той ги отведе на север, по обиколен път, който отвеждаше далеч на север от огромната сграда, а сетне надолу по ветровита, скалиста пътека, водеща до тясната плажна ивица. Водата стигаше досами скалите, а вълните докосваха каменната основа. Танц, продължаващ вече безброй векове. Ала плажът все пак можеше да бъде прекосен, така че пазителят стъпи във водата, проверявайки колко е дълбоко.
— Не сега — обясни монахът. — Приливът идва и макар че бихме могли да влезем, преди водата да стигне твърде високо, едва ли ще можем да се върнем. По-късно днес, когато дойде отливът, ще минем по пътя и ще стигнем в пристанищната част на манастира, която рядко се ползва и почти не се охранява.
— А дотогава? — попита елфът.
Йойона им махна да го последват по пътеката, до една кухина и всички се съгласиха, че могат да си починат след дългата езда. Направиха си малък бивак, скрити от ледения морски бриз, и Джуравиел им приготви храна. Ядоха за пръв път от много часове насам.