Разговорът им бе лек, като говореше главно Пони. Разказваше на любопитния отец за пътуванията си с Авелин, като отново и отново повтаряше някои от историите по молба на Йойона. Той сякаш не можеше да се насити да слуша за Авелин и любопитстваше за всяка подробност — за нейните чувства по време на събитията, за всичко, свързано с неговия герой. Когато Пони стигна до мига, в който тя и Авелин се бяха срещнали с Елбраян, пазителят се присъедини към разговора със собствените си наблюдения, а малко по-късно това стори и Джуравиел, който имаше какво да добави предвид общите им битки срещу чудовищата в Дъндалис и пътя им към Барбакан.
Йойона потръпна, когато елфът описа срещата си с Бестесбулзибар, а после отново, когато Пони и Елбраян му разказаха за битката в планината Аида, за гибелта на Тунтун и последният, свиреп сблъсък с демона дактил.
Тогава дойде ред на Йойона да заговори — между хапките, тъй като елфът бе приготвил прекрасно ядене. Той им разказа за откриването на Брадуордън, за тежкото състояние на кентавъра, което обаче се бе подобрило удивително бързо с помощта на елфическата превръзка за ръка.
— Дори аз и лейди Даселронд не разбираме истинската мощ на този предмет — призна Джуравиел. — Това е много рядка магия, иначе всички щяхме да имаме такива превръзки.
— Като тази — усмихна се Елбарян и се извърна, за да покаже лявата си ръка, на която бе вързана зелена елфическа превръзка.
Джуравиел само се усмихна в отговор.
— Има едно нещо, което още не съм видял — прекъсна ги Йойона, поглеждайки към Пони. — Авелин е бил твой приятел?
— Както ти казах — отвърна тя.
— И след смъртта му си взела светите камъни?
Пони изпита неудобство и погледна към Елбраян.
— Знам, че камъните са били взети от Авелин — продължи монахът. — Когато претърсих тялото му…
— Изровили сте го? — прекъсна го ужасеният Елбраян.
— Не! — отвърна Йойона. — Никога. Претърсих го с камъка на душата и с граната.
— Търсили сте магия — разбра Пони.
— И нямаше много — каза Йойона, — макар да съм сигурен — а сега още повече, предвид описанието на пътуването, — че е влязъл в битката с пълна колекция. Знам защо ръката му бе протегната нагоре и знам кой го е намерил първи.
Пони отново погледна Елбраян, ала и той изглеждаше несигурен.
— Бих искал да ги видя — призна си Йойона. — Може би да ги взема за предстоящата битка, ако има такава. Умел съм с камъните и бих ги използвал добре, уверявам ви.
— Ала не колкото Пони — отговори Елбраян за изненада на монаха.
При все това Пони посегна към пазвата си, извади малката кесийка и я отвори.
Йойона ококори очи при вида на камъните — рубина, графита, граната — взети от брат Юсеф, серпентина и всички останали. Той протегна ръка към тях, ала Пони дръпна торбичката.
— Авелин ги даде на мен, така че аз ще ги нося — рече тя.
— А ако аз мога да ги използвам по-добре в предстоящата битка?
— Не — отговори спокойно Пони, — обучавана съм лично от Авелин.
— Прекарал съм години… — понечи да възрази Йойона.
— Видях те как работиш в търговския керван — напомни му Пони, — раните не бяха дълбоки, ала ти костваха огромно усилие. Преценила съм силата ти, отче Йойона, и не го казвам като обида. Ала аз съм по-силната с камъните, не се съмнявай, тъй като ние с Авелин имахме връзка, сливане на душите, и в тази връзка аз постигнах разбирането.
— Магията на Пони е спасявала мен и други хора неведнъж — добави Елбраян. — Тя не се хвали, просто казва истината.
Йойона изгледа първо него, после Пони, а накрая и Джуравиел, който също кимаше.
— Не ги използвах в битката край кервана, тъй като знаех, че монасите са наблизо и се страхувах да не ме открият — обясни Пони.
Йойона вдигна ръка в знак, че няма нужда от повече обяснения — бе чул тази история и преди, когато бе наблюдавал духом тримата.
— Добре — съгласи се той, — ала не мисля, че трябва да ги носиш в Сейнт Мер-Абел, поне не всичките.
Пони отново погледна към Елбраян, който сви рамене и кимна. Той и Джуравиел й бяха казали същото по-рано.
— Не знаем дали ще се завърнем — каза Джуравиел. — Ала по-добре ли е — попита той Йойона — камъните да останат скрити тук, отколкото да се върнат при монасите в твоето абатство?
Йойона дори не се замисли.
— Да — твърдо рече той. — По-добре да бъдат хвърлени в морето, отколкото да попаднат в ръцете на върховния абат Маркварт. Така че ви моля да ги оставим тук, с тези прекрасни коне.