Бе избрал трети вариант и с малкото си останали вещи побягна към дивия север, в Гористите земи, към място, наречено Дъндалис — малко градче, изникнало сред останките на предходното, опустошено от гоблини.
В Дъндалис Белстър О’Комли бе намерил нов дом и място за себе си, отваряйки кръчмата „Виещата Шийла“. Нямаше много клиенти — Гористите земи не бяха особено населени и единствените посетители бяха преминаващите търговци. Но животът в разположения насред дивото град, осигуряващ само необходимото, не изискваше много пари.
И тогава се върнаха гоблините, този път заедно с орди паури и великани. Белстър отново стана беглец, като този път залогът бе много по-голям.
Той погледна към тъмната гора, в посока към Каер Тинела, макар че градът бе твърде далеч и нямаше как да го види зад хълмовете и дърветата. Белстър знаеше, че групичката бежанци не може да си позволи да изгуби Роджър Локлес. Младежът бе станал легенда за обсадените бегълци, нещо като техен водач, макар че рядко бе сред тях и още по-рядко говореше с тях. Откак Роджър дръзко бе спасил госпожа Келсо, този му статус бе станал дори още по-висок. Ако сега го убиеха, ударът върху духа на бегълците щеше да е жесток.
— Какво знаеш? — долетя въпрос. Белстър се обърна и видя Рестън Медоус, още един от дъндалиските бежанци.
— Роджър е в града — отговори Белстър.
— Така ни каза и Янсен — мрачно отвърна Рестън. — Каза също и за новите им подкрепления. Опасявам се, че Роджър ще трябва да направи нещо повече от достойно за репутацията му.
— Томас каза ли нещо по въпроса?
Рестън кимна.
— Каза, че до час тръгваме.
Белстър разтри масивната си брадичка.
— Вземете двама от най-добрите си следотърсачи и тръгнете към Каер Тинела. Опитайте се да узнаете съдбата на Роджър Локлес.
— Смяташ, че трима от нас могат да го спасят? — попита невярващо Рестън.
Белстър го разбираше, малцина от групата желаеха каквито и да било срещи с Кос-косио Бегулн и неговите жестоки паури.
— Искам само да узнаете съдбата му, не да я определяте — отвърна едрият човек. — Ако Роджър е пленен и убит, ще трябва да съчиним по-достойна история за отсъствието му.
Рестън наклони глава с любопитство.
— За тях — завърши Белстър, посочвайки с брадичка лагера. — Те не се отказаха, когато Нощната птица, Пони и Авелин тръгнаха към Барбакан, но колко ли ще натежат сърцата ни, ако разберем, че са мъртви?
Рестън най-после разбра.
— Те имат нужда от Роджър.
— Те имат нужда да вярват, че Роджър работи за свободата им — отговори Белстър.
Човекът отново кимна и се затича да намери подходящи спътници следотърсачи, оставайки Белстър отново сам да се взира в гората. Да, О’Комли бе уморен от всичко това и най-вече от отговорността. Чувстваше се като баща на сто и осемдесет деца и едно от тях определено обичаше да поема рискове и да опъва нервите му.
Белстър искрено се надяваше, че въпросният калпазанин ще се върне жив и здрав.
След като си прибра плячката, Роджър запълзя нататък. Докато се скриваше обратно в храстите обаче, забеляза проснато намотано въже, с което робите влачеха трупи. Не можа да се въздържи. Нави средата на въжето около един як дънер, след което взе двата му края и се върна към нищо неподозиращите пушещи паури.
Скоро след това се скри обратно в гората. Реши, че на връщане ще стресне тия двамата. Ако не се раздвижеха много, а паурите обикновено не го правеха, щяха да си имат проблеми, а Роджър щеше да се позабавлява, когато ги подмами да го подгонят и примките, поставени около краката им, щяха да се затегнат и да ги повалят на земята.
Може би дори щеше да се върне и да задигне една от техните безценни шапки, преди да успеят да се освободят.
Пропъди тези мисли за по-късно, защото градът, тих и тъмен, вече беше пред погледа му. Двама гоблини се млатеха наблизо, но дори централната сграда на града, обикновено използвана за хазартни игри, тази нощ бе тиха. Роджър отново се замисли за шегата с дактила, която бе измислил заради госпожа Келсо. Сега чудовищата бяха много внимателни, явно се опасяваха, че безмилостният им господар е наблизо.
На Роджър почти му се дощя да бе измислил друго обяснение за изчезването на госпожа Келсо.
Но вече беше твърде късно да се тревожи за това, каза си той и се спусна към града. Трябваше да бъде внимателен тази нощ; вместо по обичайния си маршрут, промъквайки се от сграда към сграда и преджобвайки всеки срещнат — като често оставяше на мястото на парите не толкова ценни неща, за да предизвика свади, — той отиде право при складовете с храна. Искаше да хапне добре и да занесе провизии на криещите се в гората хора.