Вратата на склада бе заключена, а дръжките й бяха увити с тежки вериги и заключени с катинар.
Откъде са взели тия неща, зачуди се Роджър, потърквайки брадичката и бузите си и озъртайки се във всички посоки. И защо им пукаше толкова?
С въздишка на отегчение той извади малка клечка иззад ухото си и я промъкна в отвора на катинара, привеждайки се ниско, за да чува какво прави. Няколко завъртания, няколко щраквания и катинарът се отвори. Роджър го повдигна и започна да развива веригите, след което спря и се замисли. Даде си сметка, че не е толкова гладен.
Огледа се във всички посоки, вслушваше се в тишината и се опитваше да прецени доколко е напрегнат градът. Може би щеше да намери някакво предизвикателство тази нощ. После ще се върне да вземе малко храна за приятелите си.
Взе със себе си веригата и катинара и остави вратата неотворена.
Късметът бе с него, осъзна той, преди да е направил и две крачки, защото чу глух тропот зад себе си. Втурна се обратно, приведе се ниско и долепи ухо до дървената врата.
Иззад нея се чуваше ръмжене и пръхтене и тогава внезапно прозвуча висок и гневен лай, който звучеше така свирепо, че стресна Роджър и го накара за едно мигване на окото да скочи на крака.
Младежът побягна, промъквайки се зад друга сграда. Скри веригата и катинара зад една хлабава дъска на улицата — бяха твърде шумни за бягане — и се изкатери към покрива.
Един паур пресече площада и стигна до вратата на склада с храна, проклинайки с всяка стъпка.
— Какво толкова виеш, бе? — изпухтя джуджето с глас, който звучеше като хрущене на чакъл.
Паурът протегна ръка към вратата, след което спря и се почеса по главата, осъзнавайки, че нещо липсва.
— Да му се не види — промърмори Роджър, когато видя паурът да побягва обратно. Обикновената тактика на Роджър би била да остане мирен, но косъмчетата на врата му бяха настръхнали и инстинктите му подсказваха незабавно и бързо да се маха от това място. Той се спусна към далечния край на сградата и след това побягна в мрака. Зад него навсякъде из града заблестяха факли и крясъци: „Крадец“, огласиха нощта.
Роджър скачаше от покрив на покрив, катереше се от стена на стена, след което прескочи една ограда и се озова в едно ограждение за добитък насред северозападната част на града. Приведе се и се запромъква сред кравите, като нежно ги галеше и им шепнеше молби да останат тихи.
Щеше да се измъкне без особени проблеми, защото кравите не бяха никак притеснени от него.
Обаче не всичките бяха крави.
Ако не бе така притеснен от събуждащите са паури и гоблини, Роджър щеше да осъзнае, че се намира във фермата на Росин Делавал и че Росин притежава бик, може би най-проклетото добиче в цял Каер Тинела. Росин обикновено държеше бика си отделно от кравите, тъй като злобното животно често ги нараняваше и изобщо не го улесняваше, когато сутрин трябваше да ги дои. Но паурите не разделяха животните, дори се радваха на ранения добитък и на проблемите на гоблинските си слуги всеки път, когато ги изпращаха за мляко или за да заколят някоя крава.
Роджър, който гледаше повече през рамо, отколкото пред себе си и се прокрадваше през същински лабиринт от крави, нежно смушка едно животно настрана, след което меко побутна следващото. Веднага усети, че това животно изглежда по-яко от другите и не желае да се помръдне.
Роджър понечи да го побутне отново, след което замръзна и бавно обърна глава, за да го разгледа внимателно.
Бикът, който тежеше около две хиляди паунда, бе полузаспал и Роджър, който смяташе, че това „полу“ е крайно опасно, отстъпи назад бавно и тихо. Блъсна се в една крава и тя измуча възмутено.
Бикът изпръхтя, след което обърна към крадеца грамадната си рогата глава.
Роджър хукна да бяга, проправяйки си път точно зад извръщащия се бик, а после се завъртя пак, така че да остане зад него. За момент си представи как замайва добичето и то просто рухва. Но уви. Независимо от номерата му, бикът отново се обърна към него, а смъртоносните му рога приближаваха.
Роджър пое по единствения път, който изглеждаше свободен — скочи на гърба на бика.
Знаеше, че не бива да издава нито звук, но въпреки това изкрещя.