— Не смятай, че сме неблагодарни… — започна да се извинява той на Елбраян.
Смехът на пазителя го прекъсна и той премигна изненадано. Погледна към Томас, който очевидно бе ядосан и смяташе, че му се подиграват.
— От колко време живеете така? — попита Елбраян. — От колко месеца се криете в гората и се биете?
— Твърде много — отговори Белстър.
— Наистина — каза пазителят, — а за това време аз научих много. Знам защо не ми се доверяваш, Гингеварт — каза той откровено. — Преди с Пони да пристигнем, ти бе един от безспорните лидери на тази група.
— Намекваш, че не осъзнавам висшето благо? — запита Томас. — Вярваш, че съм поставил своята воля за власт над…
— Казвам истината — прекъсна го Елбраян, — това е всичко.
Томас почти се задави след това изявление.
— Сега се притесняваш и така и трябва — продължи пазителят, обръщайки се обратно към коня си. — Всеки в твоята позиция, която е натоварена с тежка отговорност, усеща промяната, дори промяната към добро, като нещо тревожно. Залогът е твърде висок.
Белстър прикри усмивката си, докато наблюдаваше Томас. Простичките разсъждения на пазителя и откровеният начин, по който бяха изказани, наистина бяха обезоръжаващи. Напрежението на Томас премина и той определено се поотпусна.
— Но разбери — продължи Елбраян, — че аз и Пони не сме нито твои врагове, нито дори твои съперници. Ще помогнем където и когато е възможно. Нашите цели, както и твоите, са да отървем тези земи от злите слуги на дактила точно както отървахме света от самия него.
Томас кимна; изглеждаше някак укротен, макар и малко объркан.
— Ще оцелее ли човекът? — попита Белстър.
— Пони е обнадеждена — отвърна пазителят, — а тя прави чудеса с хематита.
— Да се надяваме — искрено добави Томас.
Пазителят привърши със Симфония и отиде при Пони и ранения.
Намери ги подслонени под навес. Човекът спеше дълбоко, а дишането му бе дълбоко и равномерно. Пони също спеше, легнала върху него, стиснала в ръка хематита. Елбраян помисли да вземе камъка на душата и да опита сам да лекува Шеймъс Тъкър, но прецени, че сънят е може би най-доброто лекарство.
Пазителят тихо премести Пони, опитвайки се да я настани в по-удобна поза, и ги остави. Върна се при Симфония. Мислеше да си легне там и с облекчение видя, че Бели’мар Джуравиел се е върнал и го чака.
— Поведох малката група обратно към Каер Тинела — обясни елфът с мрачен глас. — Там намерих сто паура, същия брой гоблини и още няколко великана, готови да се присъединят в преследването.
— Още великани? — повтори пазителят невярващо, тъй като не бе обичайно за чудовищата да се събират в големи групи. Самият потенциал за унищожение на такава група спря дъха му.
— Смяташ ли, че ще се отправят към Палмарис? — попита той.
Джуравиел поклати глава.
— По-вероятно е да използват градовете като бази, от които да предприемат по-малки набези — обясни той. — Но трябва да наблюдаваме Каер Тинела внимателно. Ръководителят там е паур с очевидно голяма слава, дори великаните му се кланят, а през цялото време, което прекарах там, криейки се в сенките, не чух и дума на несъгласие с него, дори когато новините за катастрофа в гората пристигнаха.
— Значи не сме ги ужилили достатъчно силно — отбеляза пазителят.
— Ужилили сме ги — отговори Джуравиел. — И това може да ги разяри дори още повече. Трябва да наблюдаваме юга внимателно. Следващия път, когато нападнат, ще са много повече, сигурен съм.
Елбраян инстинктивно погледна на юг, като че очакваше орда изчадия да дойде от горите.
— Има и още нещо — продължи Джуравиел, — става дума за един затворник на паурите.
— Доколкото знам, те имат много пленници в различни градове — отвърна Елбраян.
— Но този е различен — обясни Джуравиел. — Този познава приятелите ти от гората, нещо повече, много е обичан сред тях, както бе ти сред хората в Дъндалис и другите градчета в Гористите земи.
Застанал на края на сечището и скрит под сплетените клони на един бор, Белстър О’Комли наблюдаваше пазителя с любопитство. Зад него Томас бе значително по-оживен и само постоянното смушкване от страна на едрия кръчмар не позволи и двамата да бъдат разкрити.
Елбраян като че говореше на себе си, макар че Белстър подозираше каква може да е причината. Пазителят гледаше към един клон, на който уж нямаше нищо, и му, говореше, макар че не можеха да различат думите.