— Нямам право да ти кажа накъде отиваме — накрая рече той.
— Да съм питал? — ухили се в отговор Андаканавар. — Вие отивате на северозапад и смятате да напуснете моите земи. Ако искате да държите този курс, ще ви покажа най-лекия и бърз път.
— А ако не смятаме да го правим? — прекъсна го брат Франсис и погледна отец Йойона, за да покаже ясно отношението си към странника.
— Смятате, смятате — отговори пазителят, все още усмихнат. — Тръгнали сте към Барбакан, към планината Аида, така смятам аз.
Невероятно дисциплинирани, нито един от тримата монаси не показа какво смята за смелото му предположение, но зяпналите уста на много от по-младите подсказаха на Андаканавар, че е бил прав в догадката си.
— Значи просто така смяташ? — попита отец Йойона, давайки си сметка, че човекът сигурно е научил това от мислите на брат Браумин.
Андаканавар се бе оказал прекалено опасен, реши старият монах със съжаление, защото това можеше да позволи на Франсис да постигне своето и да убие този достоен човек. — Просто така смяташ?
— Така мисля — допълни Андаканавар. — Отдалечили сте се твърде на североизток, ако сте възнамерявали да ударите чудовищата, които са нападнали дома ви. Трябвало е да завиете на запад и въобще нямаше да сте тук. Но вие не бихте допуснали такава грешка, не и с вашите магии. Така че отивате към Барбакан, това е ясно. Искате да разберете повече за експлозията там, за огромния облак сив дим, покрил земите там повече от седмица и довлякъл пепел чак дотук.
Страховете на Йойона бързо преминаха в нескрито любопитство.
— Значи наистина е имало експлозия? — попита той откровено, независимо от страха си, че разкрива прекалено много информация.
Зад него Франсис почти се задави.
— О, да. Най-голямата, която светът е виждал, откак съм роден — потвърди пазителят. — Разтърси земята под краката ми, а бях на стотици мили от мястото. В небето се издигнаха облаци пепел, изхвърлени от недрата на самата планина.
Отец Йойона се замисли над тази информация и се озова пред наистина тежка дилема. Едиктите по този въпрос, издадени от върховния абат Маркварт, бяха достатъчно ясни, но в сърцето си Йойона усещаше, че този човек не му е враг и може наистина да им помогне много. Отецът погледна към своето обкръжение — защото всички монаси се бяха събрали в този момент — и накрая спря поглед на брат Франсис, който естествено щеше да се окаже най-проблематичен.
— Видях сърцето му — каза накрая Браумин след продължително и неловко мълчание.
— Дори повече, отколкото бих искал — сухо отбеляза пазителят.
— И повече, отколкото аз бих искал — отговори монахът, като дори съумя да се усмихне. Обърна се към Йойона, загърбвайки смущението си, и рече:
— Нека ни води през Алпинадор.
— Знае прекалено много — възрази брат Франсис.
— Знае повече от нас — отвърна остро брат Браумин.
— Върховният абат… — заплашително започна Франсис.
— Върховният абат нямаше как да предвиди това — бързо го прекъсна брат Браумин. — Андаканавар е добър човек, могъщ съюзник и знае пътя. А ние лесно можем да се изгубим по този неравен терен — добави той високо, така че всички да го чуят.
— Една грешка в пътя може да ни провали или да ни коства седмица лутане обратно към правилния маршрут.
Брат Франсис отвори уста да възрази, но отец Йойона вдигна ръка, знак, че е чул достатъчно. Изведнъж се бе почувствал много стар. Потърка лицето си с две ръце и погледна първо двамата си спътници, а после и пазителя.
— Вечеряй с нас, Андаканавар от Алпинадор — няма да потвърдя нашата цел, но ще ти кажа, че наистина възнамеряваме да напуснем твоите земи от северозапад възможно най-скоро.
— Ще ви е нужна седмица, и то ако пришпорвате животните си здраво — каза пазителят.
Отец Йойона кимна, макар че знаеше, че с магията ще съкратят това време наполовина.
По обед на следващия ден отец Йойона вече нямаше съмнения, че е направил правилния избор да вземе Андаканавар като водач на кервана.
Пътят оставаше труден, тъй като северен Алпинадор бе неприветливо място, земя на строшени от леда камъни и стръмно издигащи се планини, ала пазителят познаваше пътя отлично, минаваше умело всяко препятствие и винаги намираше вярната пътека. След дългата почивка монасите облекчаваха пътя си с магия и олекотяваха товара с помощта на левитационния малахит. Чистеха пътя със светкавици и, разбира се, продължаваха да си докарват диви животни с камъка на душата.