— Трябва да продължим напред духом — рече Франсис.
Това бе добро и разумно предложение, но отец Йойона поклати глава. Имаше чувството, че онова, което му предстои да разкрие, е изключително важно и трябва да бъде видяно и телом, и духом. Махна на двамата и викна още неколцина непорочни да се присъединят към тях, подир това започна да се катери нагоре.
Младите монаси последваха групата, като гледаха да не изостават много.
Когато отец Йойона преодоля и последното възвишение и пред него се откри широката долина, сърцето на Барбакан, духът му хем се възрадва, хем посърна. Монасите шокирани се взираха в гледката.
Разрушението бе пълно.
Там, където някога се бе издигала гора, сега имаше поле сива пепел, в което се чернееха обгорени пънове. Цялата долина бе сива и пуста, а въздухът бе натежал от мириса на сяра. Приличаше на същински апокалипсис, онова, което тяхната Църква наричаше „ад“. Най-разстроени бяха младите монаси, които също дойдоха иззад билото. Някои дори се разплакаха, обзети от отчаяние.
Ала отчаянието премина в мрачно примирение, а подир него в умовете на монасите дойдоха други, по-радостни мисли. Та нима нещо можеше да оцелее след такъв взрив? Може би техните подозрения и надежди, че армията от чудовища е обезглавена, бяха верни, защото ако наистина Барбакан бе домът на демона дактил и той бе стоял тук по времето на експлозията, значи вече го нямаше.
Дори брат Франсис бе твърде зашеметен, за да говори и дълго остана мълчалив. Накрая приближи отец Йойона.
— Дали това разрушение е достатъчно доказателство, че демона вече го няма? — попита отецът.
Франсис погледна към пепелищата. Не бе трудно да се отгатне откъде бе дошла експлозията: сред пепелта се издигаше планина с плосък връх, а от него все още се процеждаха струйки дим.
— Не вярвам това да има естествено обяснение — накрая рече Франсис.
— Тук са изригвали вулкани и преди — възрази отец Йойона.
— Но точно в това тежко време? — със съмнение запита брат Франсис. — Можем ли да допуснем, че вулканът е изригнал на точното място и в точното време. Там, където е нашият враг?
— Съмняваш ли се в Божията намеса? — попита отец Йойона. Беше сериозен, макар и сам да се измъчваше от съмнения. Имаше фанатици в ордена им, които очакваха Божия юмрук да се стовари от небесата върху враговете на Църквата при всеки повод; по време на обсадата на паурите Йойона бе чул как един млад монах повтаряше името Божие и молеше Господ да порази вражеската флота.
Отец Йойона също вярваше в силата Господна, но той мислеше за нея като за сила на доброто. Вярваше, че в крайна сметка доброто ще победи във всяка голяма битка, тъй като е по-могъщо от злото. Подозираше, че Франсис има сходно мнение по въпроса, защото, независимо от другите си недостатъци, той можеше да мисли и търсеше своя път към вярата по пътя на логиката.
Сега Франсис го погледна косо.
— Бог е на наша страна — каза той, — в сърцата ни, в силата, която ръководи оръжията ни, и със сигурност в магията, която унищожава враговете ни. Но това… — рече той, разпервайки драматично ръце, докато гледаше опустошената долина. — Това може и да е било Божие дело, но е извършено чрез ръката на някой богобоязлив човек или пък е резултат от това, че демонът дактил е надценил силите си в призоваването на земната магия.
— По-скоро второто — отговори отец Йойона, макар че се надяваше брат Авелин да е отговорен за случилото се.
Брат Браумин се присъедини към тях и чу последните думи от разговора. Впери поглед в брат Франсис, изненадан от реакцията му. Обърна се озадачено към отец Йойона, а той само му се усмихна и кимна, тъй като не бе чак толкова изненадан. В този момент старецът откри чертите на брат Франсис, които можеха да му донесат изкупление, и установи, че има какво да хареса в този човек. Зачуди се дали не може да бъде поведен в различна посока.
— Каквото и да е станало, е дошло от тази планина — каза брат Франсис. — Аида.