Другите двама го погледнаха с любопитство.
— Така я нарече алпинадорецът — обясни брат Франсис, — и наистина името може да се намери в много стари карти, които изучих. Аида, самотната планина, обкръжена от възвишения, бърлогата на демона.
— Няма да стигнем лесно до нея — отбеляза брат Браумин.
— Очаквал ли си друго? — засмя се в отговор брат Франсис.
Другите двама се спогледаха още веднъж и свиха рамене. Струваше им се, че тази експлозия може да е отървала света не само от демона дактил, но и е отървала Франсис от собствените му демони.
Те обаче оставиха нещата както са, приемайки доброто настроение на Франсис като благословия. Можеха само да се надяват, че ще продължи по-дълго.
Пътешествието през изпепеленото поле не бе толкова трудно, колкото се опасяваха, тъй като пепелта се бе напластила на места, а от други бе отвеяна. Но докато приближаваха планината, водещият кочияш направи ужасяващо откритие.
Писъкът му накара другите монаси да се затичат към него, за да намерят няколко тела, обгърнати от пепел и проснати до криволичещата пътека.
— Паури — каза брат Браумин, приближавайки се, за да ги огледа — и гоблин.
— А това там е… било е… великан — каза друг монах и посочи нагоре по пътеката, където изпод купчина пепел се протягаше огромен крак.
— Значи враговете ни са били тук — отбеляза отец Йойона.
— Били са — подчерта Франсис.
Те продължиха до самото подножие на планината и спряха фургоните си там. Отец Йойона накара половината монаси да установят лагер, а другата да огледа района, търсейки някакъв път нагоре или навътре към планината. С факли и един осветяващ диамант в ръце група монаси навлязоха в една пещера още същата нощ и се промъкнаха в недрата на Аида. Върнаха се след по-малко от час с новини, че тунелът е блокиран от огромна каменна стена.
— Няма съмнение, че се е простирал по-нататък преди експлозията — рече брат Делман на отец Йойона.
— Да се надяваме, че не всички тунели са задръстени — отвърна Йойона, опитвайки се да звучи обнадеждаващо. Гледката на опожарената Аида обаче охлади ентусиазма му.
Брат Делман поведе своята група към втори тунел и когато и той свърши, младият монах непоколебимо се насочи към трети.
— Обещаващ е — отбеляза брат Браумин, когато Делман за трети път навлезе в планината.
— Има сърце — съгласи се отец Йойона.
— И вяра — каза другият, — голяма вяра, иначе нямаше така решително да изпълнява задачите си.
— Но има ли някой по-решителен от брат Франсис? — напомни му отец Йойона.
И двамата погледнаха Франсис, който бе зает да отбелязва детайлно областта на Барбакан върху някакви пергаменти.
— Брат Франсис също има вяра — реши брат Браумин, — ала е тръгнал по погрешни пътища. Може би накрая ще реши друго; времето, което прекара с достойния алпинадорец, му се отрази добре.
Отец Йойона не отвърна, а продължи да гледа Франсис. Наистина изглеждаше, че нещо от веселия дух на Андаканавар се бе вляло в монаха, но Йойона още не броеше Франсис за обърнат към доброто.
— Какво ще правим, ако не открием тунели, които да ни отведат до сърцето на планината? — попита брат Браумин. — И ако плоският връх не ни даде достатъчно информация.
— Тогава ще търсим с хематита — отвърна старият отец.
— Мислех, че първо това ще сторим.
Йойона кимна, очакваше тези думи. И той си мислеше, че първоначалното търсене на Аида ще е по-лесно, ако монасите използват камъка на духа. Но бе променил мнението си и плана си, отчитайки сблъсъка на Браумин с Андаканавар. Не можеше да е сигурен, че духът на демона дактил не витае по тези места, а ако лишеният от магия Андаканавар можеше да направлява духа си тъй, че да проникне сред тях, какво ли можеше да стори демонът?
— Нека използваме умовете и телата си — отговори възрастният монах. — Пък ако не свършат работа, ще призовем силата на камъните на душата.
Браумин имаше пълно доверие в преценката на отец Йойона и отговорът го задоволи.
— Кога брат Франсис ще се свърже с върховния абат? — попита той.
— Накарах го да изчака до сутринта — обясни отец Йойона. — Не мисля, че е мъдро да отваряме канали за духа на това проклето място.
Това обясни много на брат Браумин, особено що се отнасяше до доброто настроение на Франсис, и той не коментира повече. Постави ръка на едрото рамо на Йойона и след това си тръгна, защото имаше много работа за вършене.