След три часа монасите в лагера започнаха да се тревожат за брат Делман и групата му. След четири отец Йойона реши, че може би е време вече да използва хематита. Вече бе взел камъка на духа, когато монаси на запад от лагера изкрещяха, че виждат факли.
Скоро след това отец Йойона видя, че към лагера се е устремил с всичка сила самотен монах.
— Брат Делман — рече Браумин на Йойона, когато човекът се приближи. Делман тичаше с всички сили дори надолу по наклона и едва не се преби.
— Сберете се и се подгответе за бой — извика отец Йойона.
Монасите се събраха в боен строй и светите камъни блеснаха в ръцете им. Други приготвиха оръжия или отидоха да се погрижат за конете.
Брат Делман стигна до лагера, залитайки и мъчейки се да си поеме глътка въздух.
— Къде са другите? — попита Йойона незабавно.
— Още… са вътре — отговори Делман.
— Живи ли са?
Младия монах изпъна тяло и наклони глава, успокоявайки се и поемайки дълбоки глътки въздух. Когато погледна обратно към Йойона, страховете на стария отец почти изчезнаха.
— Живи са, да — спокойно отвърна Делман. — Вътре няма опасност, освен ако отново не стане земетресение.
— Тогава защо си излязъл — попита Йойона — и защо си толкова развълнуван?
— Намерихме нещо… някой — отговори брат Делман — Човек или по-скоро получовек и полукон.
— Кентавър? — попита брат Браумин.
Брат Делман сви рамене, тъй като никога не бе чувал тази дума.
— Кентавърът носи тялото на човек — торса, раменете, ръцете и главата — обясни брат Франсис — ала от кръста надолу е кон, с четири копита и прочее.
— Значи сме открили кентавър — съгласи се брат Делман. — Бил е в пещерата, когато се е срутила отгоре му. Тонове скали.
— Изкопахте ли го? — попита отец Йойона.
— Не знаем откъде да почнем — отвърна Делман.
— Горкото създание — отбеляза Браумин.
— В такъв случай го оставете в гроба му — студено каза Франсис, възвърнал стария си нрав. Нито Браумин, нито Йойона пропуснаха това и безпомощно свиха рамене.
— Но брат Франсис — възрази Делман, — той не е мъртъв.
— Но ти каза… — отвори уста отец Йойона.
— Тонове скала! — довърши вместо него Делман. — Да, трябваше да е мъртъв… Нищо не би могло да оцелее след такова срутване. И със сигурност изглежда като умрял, потрошен и съсухрен от слабост. Ала е жив! Отвори очи и ме помоли да го убия!
Тримата по-старши монаси стояха със зяпнали уста, а младите около тях зашепнаха развълнувано.
— И ти стори ли го? — попита накрая отец Йойона.
— Не можах — отвърна Делман, изглеждаше ужасен от самата мисъл за това. — Сигурен съм, че изпитва невероятна болка, ала нямах сили да отнема живота му.
— Господ не ни дава повече, отколкото можем да изтърпим — изрецитира Франсис.
Отец Йойона го погледна с горчивина. В тия времена старата поговорка не бе нищо повече от извинение на Църквата за това, че селяните живеят в мизерия, докато духовниците тънеха в излишества.
Но това бе спор за друг ден, осъзна Йойона и не коментира изказването на Франсис. Вместо това рече на Делман:
— Добре си се справил. Другите, предполагам, са останали с кентавъра.
— Брадуордън — отговори брат Делман.
— Моля?
— Брадуордън — повтори монахът. — Така се казва, кентавърът.
Оставих другите с него, да му осигурят някакво, макар и жалко, облекчение.
— Нека идем и да видим какво може да сторим — каза отец Йойона.
На брат Браумин той рече:
— Събери всички камъни, освен тия, които се повтарят, и ги вземи с нас. Брат Франсис — високо рече той, за да чуят всички. — Ти остани да пазиш фургоните.
Сега бе ред на Франсис да го изгледа кисело, ала Йойона не му обърна никакво внимание, вече бе тръгнал подир брат Делман. Беше нетърпелив да види Брадуордън, това, изглежда, безсмъртно създание.
Пътят не бе дълъг, а Делман наложи бърз ход, така че Йойона се бе задъхал, когато видяха светлината на другите факли. Отецът мина покрай младите монаси и коленичи пред изкривеното, измършавяло тяло.
— Би трябвало да си мъртъв — каза Йойона между другото, умело скривайки ужаса и погнуса си. Само човешката и предната част от конската част на създанието бяха открити, останалото бе погребано под огромна скална плоча, която се издигаше от коридора към върха на планината. Съществото бе странно изкривено, а очите му бяха втренчени в скалата, смазала долната му част. Там, където по ръцете му бе имало мускули, сега висеше сбръчкана и слаба плът, сякаш тялото на кентавъра само се изяждаше заради липсата на друга храна. Отец Йойона се приближи максимално близо и се приведе колкото му позволяваше едрото тяло. Изучаваше създанието, изпълнен със състрадание.