— Определено се чувствам като умрял — отговори Брадуордън, агонията личеше по някога силния, а сега треперещ глас. — Или поне съм тръгнал към смъртта. О, вие няма как да знаете моята болка.
Той успя някак да извърне глава към тях и като погледна Йойона внимателно, я изправи любопитно и болезнено се засмя.
— Какво има? — попита старият отец.
— Да нямаш син случайно? — попита Брадуордън.
Отец Йойона погледна през рамо към брат Браумин, който безпомощно вдигна ръце. Не разбираше как това създание, в този момент и в такова тежко положение, може да задава подобен въпрос.
— Не — простичко отвърна отец Йойона, — нито дъщеря. Отдал съм сърцето си на Бога, а не на някоя жена.
Кентавърът се изкикоти.
— Доста си изпуснал, да знаеш — и му намигна.
— Защо питаш? — поинтересува се Йойона, внезапно зачудил се дали не става дума за нещо повече от съвпадение.
— Напомняш ми на един човек, когото познавах — отговори Брадуордън и тонът му разкри, че говори за добър приятел.
— Монах ли? — настоя Йойона.
— Един по мое мнение луд човек — отвърна кентавърът, — твърде често посягаше към чашката, но иначе бе добър — или е, ако е намерил начин да се измъкне от това прокълнато място.
— И знаеш ли името му? — запита отец Йойона.
— Беше ми като брат — продължи кентавърът, говореше сякаш повече на себе си. Като че бе в някакво далечно място, или дори изпаднал в делириум.
— Името му — настоя на висок глас брат Браумин и се приведе над лицето на кентавъра.
— Авелин — спокойно отвърна кентавърът. — Авелин Десбрис. Един прекрасен човек.
— На всяка цена трябва да бъде спасен — долетя един глас зад гърба им. Всички монаси се обърнаха и видяха брат Франсис в края на редицата. В дланта му сияеше диамант.
— Наредих ти да останеш при лагера — каза му отец Йойона.
— Не приемам заповеди от отец Йойона — долетя отговорът и Йойона разбра, че върховният абат Маркварт е поел контрол върху тялото на Франсис и е дошъл сред тях. — Трябва да го измъкнем оттук — настоя абатът, вгледан в огромната скална плоча.
— Не си достатъчно силен да преместиш планината — сухо отвърна Брадуордън. — Както и аз не бях достатъчно силен да я удържа, докато приятелите ми бягаха.
— Приятеля си Авелин ли имаш предвид? — нетърпеливо рече Маркварт.
— Другите ми приятели — отвърна кентавърът. — Не знам… — Спря и направи гримаса, тъй като от движението скалата леко се помести.
— Не, не ще можеш да преместиш това — простена той.
— Ще видим — каза върховният абат. — Защо си още жив?
— Нямам представа.
— Да не си безсмъртен? — Тонът на Маркварт стана някак коварен.
Абатът мина покрай другите и се приведе до отец Йойона.
— Интересна мисъл — отговори Брадуордън, — винаги са ми казвали, че съм инат. Може би просто съм отказал да умра.
Маркварт не се усмихна.
— Но пък тате умря — додаде кентавърът, — мама също, преди доста години. Удари я гръм — странен начин да си отидеш. Тъй че, предполагам, не съм безсмъртен.
— Освен ако някой безсмъртен дух не те е обсебил — продължи Маркварт.
— Не са ли всички духове безсмъртни — осмели се да го прекъсне отец Йойона.
Леденият поглед на Маркварт прекрати разговора по темата.
— Някои духове — рече той с равен глас, поглеждайки към Брадуордън, но отговаряйки и на отец Йойона — могат да се прехвърлят от тяло в тяло и да поддържат трупа жив, дори той да е отдавна мъртъв.
— Единственият дух в мен си е моят собствен, макар да е подсилен с доста алкохол — увери го кентавърът с престорена усмивка и намигване. — Всъщност и сега бих пийнал нещо, това ще направи болката по-поносима.
Изражението на Маркварт отново остана непроменено.
— Не знам защо още не съм умрял — каза накрая Брадуордън сериозно. — Мислех, че съм, когато скалата се стовари върху краката ми. А и стомахът ми седмица след седмица ми нашепваше да умра.