Отец Йойона някак си събра сили да придружи Франсис и шестима други до Аида следобеда. Върхът на планината сега бе широк черен кратер, но пепелта и лавата се бяха втвърдили така, че монасите ходеха по тях без особени усилия.
Брат Франсис ги отведе точно до крайната им цел — вкаменена ръка, която излизаше от черната земя, а пръстите й бяха стиснати тъй, сякаш държеше нещо.
Отец Йойона се приведе ниско и разгледа ръката и дланта й. Познаваше я! Някак разбра чия е тази ръка, почувства нейната доброта, обгърната от ореол на святост и божествена сила.
— Брат Авелин — ахна той.
Зад него всички освен Франсис едва не паднаха.
— Така предполагаме и ние — отвърна брат Франсис. — Изглежда, Авелин е бил съюзник на демона и е бил погубен заедно с него.
Лъжовността на това твърдение вбеси отец Йойона. Той рязко се изправи и се обърна към Франсис, като едва се сдържа да не го удари.
Но бързо осъзна, че абат Маркварт ще продължи своята кампания срещу Авелин, защото ако наистина се установеше, че Авелин е жертвал живота си, за да унищожи дактила, това щеше да постави твърденията и позицията на Маркварт в Църквата под въпрос. Затова разговорите с кентавъра щяха да бъдат ограничени до минимум, докато създанието не бъдеше отведено в Сейнт Мер-Абел, за да е под контрола на Маркварт.
Отец Йойона се насили да се успокои. Битката едва сега започваше, не му бе времето да я поведе открито.
— Какво е държал, според теб? — попита Франсис.
Йойона погледна ръката и сви рамене.
— Долавя се някаква магия — обясни брат Франсис, — вероятно няколко камъка. Ще знаем, когато изровим тялото — но не са всичките, откраднати от него.
Да изровим тялото. Самата идея се струваше на Йойона изключително погрешна. Това място трябваше да се отбележи като гробница на светец, място, където човек да събира вяра и кураж. Той искаше да изкрещи на Франсис, да го зашлеви през устата дори само задето бе изрекъл подобна глупост. Ала отново си напомни, че сега не е времето да започне своята битка.
— Камъкът около тялото е здрав — рече той, — взривяването му няма да е лесна работа.
— Имаме си графит — напомни му Франсис.
— Ала ако под камъка има процеп, такава рязка намеса може да ни отнеме камъните завинаги.
За миг Франсис се паникьоса.
— Какво предлагаш тогава? — остро попита той.
— Претърси с хематита и граната — отвърна отец Йойона, — няма да е много трудно да се разбере имало ли е камъни около този човек и колко са те. Сложи ярката светлина на диаманта в процепа около ръката и остави духа си да влезе в мястото.
Брат Франсис явно не разбираше причините, поради които абатът искаше да унищожи това място, затова помисли няколко мига и кимна.
Съгласи се и Йойона да го придружи духовно в процепа, тъй като върховният абат бе твърде изморен да се върне в тялото му в скоро време, а Йойона бе единственият, който можеше да разпознае брат Авелин.
Франсис го бе виждал само за кратко, тъй като Авелин бе напуснал абатството малко след като той бе постъпил в него.
Скоро самоличността на монаха бе потвърдена заедно с това, че наоколо има само един слънчев камък, макар че Йойона усети и енергийни влияния от огромен аметист. Ала не спомена за него на Франсис и без проблеми го убеди, че един слънчев камък, който и без това се намира в изобилие в Сейнт Мер-Абел, не си струва риска и изгубеното време за изравяне на тялото.
Така монасите напуснаха Авелин, водени от Франсис.
Отец Йойона си тръгна последен, като спря да погледне назад.
Мислеше за собствената си вяра и си спомняше младия монах, който неволно го бе научил на толкова много.
Когато се върнаха в лагера, Йойона постави един диамант в ръката на Браумин и му прошепна напътствия как да иде и да види святото място.
— Ще забавя брат Франсис достатъчно, докато се върнеш.
Брат Браумин не разбираше напълно какво става, но от тона на Йойона разбра колко важно е това и се отправи на път.
— А, братко Браумин, още нещо — рече отецът и монахът се обърна още веднъж. — Вземи брат Делман със себе си. Той също трябва да види това място.
Брат Франсис изпадна в отвратително настроение, когато научи, че тръгването им ще се забави заради счупено колело.
Все пак тръгнаха на път още преди зазоряване. Кентавърът, очевидно вече здрав — макар че Франсис не посмя да му вземе превръзката — свиреше и трополеше зад фургона му, прикован за рамката му и пазен от близките монаси.