— Нямам много време — напомни си Роджър упорито и с мъка се изправи на крака.
Паурът помръдна, а Роджър отново го удари с дръжката на меча по главата.
— Нямам много време — каза той отново, по-упорито, клатейки глава заради инатливостта на поваленото джудже.
Сега нещата се усложниха; Роджър се замисли върху целия си план, опитвайки се да открие всяко препятствие и всеки предмет, който би му помогнал да го преодолее. Взе кинжала от ръката на джуджето и свали колана от кръста му, след което затегна въжето за по-сигурно. Изкатери се по стълбата, като се опитваше да прецени здравината на капака. От вътрешната страна през средата му минаваше здрава и дебела греда.
Роджър се зае първо с нея, или по-скоро с дървото над нея, и изчопли малка кухина, колкото да прокара въжето над гредата. След това започна умела атака към дъските, разхлабвайки подпорите им от всички страни. По едно време чу ръмженето на разтревожената краготска хрътка и трябваше да спре за дълго, преди да се увери, че свирепото куче се е успокоило.
Малко по малко, тресчица по тресчица, той продължи работата си.
Но отново трябваше да спре, този път защото кракът му пулсираше така силно от болки, че той не можеше да остане на стълбата. Малко по-късно пак спря, тъй като паурът идваше в съзнание и имаше нужда от още един здрав удар по главата. Роджър упорито се върна към работа и най-после дъските от двата края на централната подпора бяха разхлабени.
Моментът бе настъпил; младежът се надяваше, че няма точно в този момент да припадне от болка.
Върна се при джуджето, събра всичко необходимо и прекара известно време, припомняйки си плана. За последен път провери с какво разполага — меча, кинжала, токата от колана на джуджето, кожените връзки от ботушите му и накрая — един от въпросните миризливи ботуши, — след което си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои, и се закатери по стълбата. Натисна леко отхлабените дъски — опитваше се да прецени къде точно се намира хрътката. Разбира се, ако кучето не беше само едно и наблизо имаше паури, играта щеше да свърши бързо и вероятно болезнено. Но Роджър реши, че трябва да поеме риска. Нямаше какво да губи, тъй като Кос-косио Бегулн не би го освободил, а и не хранеше никакви илюзии относно пленничеството си: веднага щом главатарят решеше, че вече не му е нужен, паурите щяха да го измъчват до смърт.
Вече бе навил въжето около гредата отляво надясно, но тогава, осъзнавайки, че хрътката е по-скоро отляво, той обърна посоката. Спусна се по стълбата и довлече зашеметения паур до нея, от лявата й страна.
Обратно на стълбата, Роджър потри ръце нетърпеливо, напомняйки си отново и отново, че моментът трябва да бъде избран абсолютно точно. С помощта на трески от разхлабените дъски той постави примката на място точно под дясната греда. След това взе ботуша в една ръка и с другата здраво хвана дясната греда, точно през примката.
За последно си пое дълбоко дъх и блъсна здраво, като откърти дъската само колкото да събуди хрътката и да й остави отвор, през който да нападне.
И тя наистина нападна — захапа ботуша, който Роджър бе набутал в муцуната й. Той скочи от стълбата, издърпвайки упоритата хрътка право през отвора към примката.
Капанът проработи идеално, хващайки хрътката, докато тя падаше надолу, увивайки се около врата й и едната лапа. Роджър падна заедно с кучето и се прекатури болезнено, а то увисна на края на въжето. Рязкото движение изправи паура в другия край на въжето на колене и остави хрътката да виси, като един от задните й крака драскаше по пода.
Краготската хрътка здраво захапа ботуша, тръскайки яростно глава и очевидно не обръщаше внимание на факта, че е обесена. Роджър се озова до нея за част от секундата и уви с връзките за обувки челюстите й и ги затегна здраво.
— Лай си сега — подразни той звяра, след което прекара пръст през носа му. Погледна припадналия паур, тресна го пак по главата за всеки случай и отново се покатери по стълбата.
Наоколо бе тихо, но предвид болката в крака Роджър не смяташе, че би имал особен късмет, ако се опита да излезе през мъничкия отвор, който бе разбил в капака.
Промуши ръце навън, достатъчно, че да усети катанците, които заключваха двете вериги. Винаги доволен от собствената си находчивост, Роджър се ухили, взе токата от колана на джуджето и започна работа.