Добриниън се почувства все едно са му ударили шамар. Той беше абат на Сейнт Прешъс от три десетилетия и това не бе малка позиция.
Сейнт Прешъс бе третото по големина абатство в Абеликанската църква, след Сейнт Мер-Абел и Сейнт Хонс Урсалски. И понеже Палмарис бе на границата на цивилизованите земи, може би нямаше по-влиятелно абатство в паството. За тридесет години от своето управление, Добриниън общо взето бе оставен сам — Сейнт Мер-Абел бе твърде заето със светите камъни и общата църковна доктрина, а Сейнт Хонс — твърде впримчено в политическите си отношения с краля. Така единственият съперник за властта в региона на северните граници на Хонс-де-Беер бе барон Рочефорт Билдебург от Палмарис, а той, подобно на предшественика си, не само бе близък приятел с Добриниън, но и бе тих и непретенциозен човек. Стига личните му удобства да са осигурени, Рочефорт Билдебург бе доволен. Дори когато войната бе дошла до Палмарис, той бе отстъпил охраната на града на капитана на градската стража и му бе казал да докладва ставащото на абат Добриниън, докато самият той се бе скрил на сигурно място в своята крепост, имението Чесуинд.
Ето защо абат Добриниън не бе свикнал да му се говори така отвисоко, но си спомни своето място в абеликанската йерархия, на върха на която бе Маркварт.
— Както кажете — отвърна той скромно, поклони се за последно и се обърна да си тръгне.
— А може и да ни остане време да обсъдим проблема с брат Алабарне — каза върховният абат точно преди домакинът му да излезе от стаята.
Добриниън се спря, осъзнавайки, че току-що са му хвърлили примамка, която зависеше от неговото съдействие. Първата му мисъл бе да я захвърли обратно, ала бързо размисли. Абат Добриниън бе възрастен човек и макар да не бе стар колкото Маркварт, се опасяваше, че последният ще го надживее. По негова преценка единственото, което му оставаше да постигне в живота си, бе да види брат Алабарне от Сейнт Прешъс канонизиран за светец, а това щеше да е трудно, дори невъзможно без съдействието на върховния абат.
— Сейнт Прешъс ли? — попита смаяно брат Браумин, щом брат Франсис обяви новата цел на пътуването им.
— Върховният абат не желае да губи никакво време, иска да разговаря с кентавъра — продължи брат Франсис. — Ще ни посрещне в Палмарис.
Всъщност беше на път, когато се свърза с мен, и подозирам, че вече се е настанил в Сейнт Прешъс.
— Сигурен ли си в това? — спокойно попита отец Йойона. — Наистина ли абат Маркварт бе този, който ти каза за тази промяна?
— Намекваш, че други са ми влизали в ума? — отвърна сърдито младият монах.
— Все пак бяхме в леговището на демона — обясни отец Йойона, като се стараеше да не звучи обвинително. Ако върховният абат Маркварт наистина бе посетил брат Франсис с нови заповеди, Йойона и останалите нямаха друг избор, освен да се подчинят.
— Беше върховният абат — твърдо отвърна брат Франсис. — Ще си доволен ли, ако се свържа с него отново? Или пък да го призова в тялото си, да ти го каже лично?
— Достатъчно, братко — отвърна отец Йойона, махвайки примирено с ръка. — Не се съмнявам в преценката ти, просто исках да сме сигурни.
— Аз съм сигурен.
— Да, вече го каза — отговори отец Йойона. — И така, нашата цел е Сейнт Прешъс. Вече определи ли пътя?
— Разпоредих на другите да прегледат картите — отговори брат Франсис. — Не е прекалено далече и пресечем ли Мочурливите земи, пътят ще е сравнително лек.
— И гъмжащ от чудовища — сухо каза брат Браумин. — Носят се слухове за битки в тези райони.
— Ще бъдем прекалено бързи и тихи, няма да успеят да ни нападнат — отговори брат Франсис.
Отец Йойона само кимна. Ако върховният абат ги искаше в Палмарис, значи щяха да идат там, все едно какви са препятствията. За Йойона обаче най-голямото препятствие бе в края на пътя, в лицето на самия Маркварт.
Със своята типична ефективност брат Франсис завърши бързо планирането и керванът промени курса си, а колелата му запяха. Преминаха градчетата край Мочурливите земи за няколко дни и макар че наистина срещнаха чудовища по пътя, създанията така и не разбраха за преминаването им или се усетиха твърде късно, за да ги настигнат.
— Керван монаси — обясни Роджър Локлес. Младежът вече се чувстваше добре, защото Пони бе излекувала с хематита ухапванията и другите му рани. Той обаче почти не благодари на жената след двучасовата терапия, само изсумтя и си тръгна. Нито Пони, нито Елбраян бяха виждали Роджър през четирите дни, изминали оттогава.