— Познавам монасите, сигурен съм!
Елбраян и Пони си размениха мрачни погледи. И двамата подозираха, че това е свързано с брат Авелин и монасите вероятно търсят техните камъни.
— Движеха се много бързо — продължи Роджър, искрено впечатлен. — Съмнявам се, че Кос-косио Бегулн изобщо е загрял, че са в района — или, ако все пак е научил за преминаването им, те са били твърде далеч, за да направи каквото и да било по въпроса. Би трябвало вече да са на половината път до Палмарис.
Елбраян се усъмни в това, тъй като Роджър бе видял кервана само преди няколко часа. Пазителят обаче сдържа езика си, тъй като знаеше, че независимо дали преценката му е точна, Роджър вярва в това, което казва.
— Колко жалко, че не научихме за тях по-рано — продължи Белстър О’Комли. — Каква помощ щяха да ни окажат тези служители на Господа! Каква утеха! Или поне щяха да отведат най-немощните към по-безопасни земи на юг.
— Изобщо нямаше да научите за тях, ако не бях толкова бдителен — ядно отвърна Роджър, считайки коментара на Белстър за обида към неговите умения в проследяването. — И как стана тъй, че великият пазител не знаеше нищо за тях? Или пък неговата жена, могъщата магьосница?
— Достатъчно, Роджър — рече му Елбраян. — Белстър просто съжалява за пропуснатата възможност, не те обвинява. Наистина е жалко, че не можахме да си спечелим помощта на такива могъщи съюзници, защото ако наистина се движат с такава скорост, а аз не се съмнявам в това — добави той бързо, като видя киселото изражение на Роджър, явно са могъщи магьосници.
Пазителят не говореше напълно сериозно, защото не бе убеден, че тези монаси щяха да се окажат техни съюзници — поне не за него и Пони.
— Бяха дори по-бързи, отколкото можеш да си представиш — отвърна Роджър. — Не мога да ти опиша истинската им скорост. Копитата на конете им бяха замъглени от бързината, а един от конниците бе така бърз, че приличаше на хибрид между човек и кон.
Последното накара хората, идещи от Дъндалис, да наострят уши, тъй като всички знаеха Горския дух, бяха се били редом с него и бяха чували омайната мелодия на гайдата му. Ала Елбраян и Пони угасиха усмивките им, поклащайки глава при мисълта. Те бяха видели края на Брадуордън, или поне такова бе убеждението им.
— Сигурен ли си, че керванът е отминал? — попита пазителят.
— Вече са на половината път до Палмарис — отвърна Роджър.
— Тогава не ни засягат — отговори Елбраян, макар наум да си каза, че трябва да следи тези монаси. Ако керванът бе дошъл на север да търси Авелин и камъните и ако бяха намерили някои отговори от употребата на магия, те с Пони вероятно вече бяха считани за престъпници.
Керванът пристигна в Сейнт Прешъс без фанфари или поздравления, абат Добриниън не присъстваше дори на посрещането. Това удоволствие бе предоставено само на върховния абат Маркварт, който тихо посрещна братята си от Сейнт Мер-Абел на черната порта на абатството, придружен само от двамата си телохранители.
Отец Йойона не бе изненадан от избора на Маркварт за спътници.
Това бяха Юсеф и Данделион, двамата монаси, обучавани да заменят покойния Куинтал като братя Правда. От всички млади ученици в Сейнт Мер-Абел Йойона харесваше тези двамата най-малко. Брат Юсеф бе третокурсник и произхождаше от Юманеф, родния град на Авелин, ала с това приликата между двамата свършваше. Юсеф бе мършав и дребен човек, ала свиреп боец, който използваше всяко предимство на тренировъчната арена, без значение колко долно или лъжливо е то. Спътникът му, брат Данделион, бе в манастира от година-две и физически бе противоположност на мършавия си събрат, тъй като бе голям като мечка и с ръце като чукове. Често го отстраняваха от тренировъчните мачове, тъй като когато вземеше надмощие, се увличаше в побоя. В старите дни подобни действия щяха да доведат до прогонване от манастира, ала в тези мрачни времена върховният абат само се кикотеше на ентусиазма на огромния мъж. Маркварт отхвърляше оплакванията на Йойона по адрес на брат Данделион, убеждавайки го, че и за такъв свиреп човек ще се намери работа.
Отец Йойона често се чудеше дали Данделион или, в този ред на мисли, Юсеф, въобще са преминавали болезнения процес при избирането за манастира. Всеки клас се бе смалявал от хиляда или две хиляди души до двадесет и пет и за Йойона бе ясно, че сред отпадналите е имало много по-достойни хора по характер, интелигентност и благочестивост.