Брат Браумин прекара дълго време втренчен в този скъп за него човек, негов учител, след което се поклони ниско, даже му целуна ръка, подир което си тръгна. Йойона прекара още час, че и повече, на тихата тераса, гледайки статуите на светците от миналото и новата статуя на брат Алабарне от Сейнт Прешъс, който повече от век бе засаждал ябълкови дръвчета по света, та да ги има в изобилие. Процесът по канонизирането бе под покровителството на абат Добриниън, който искрено желаеше той да се осъществи преди смъртта му.
Отец Йойона знаеше приказките за милия Алабарне и знаеше, че той наистина заслужава да бъде признат за светец. Ала в сегашното състояние на Църквата неговите щедрост и жертвоготовност вероятно нямаше да бъдат оценени.
Страховете на отец Йойона за състоянието на Брадуордън бяха основателни, тъй като кентавърът наистина бе отведен в най-дълбоките катакомби на Сейнт Прешъс и там бе окован в мрачна и влажна килия.
Все още зашеметен от ужаса в планината и напълно изтощен от галопа на юг, по време на който монасите го бяха засипвали с магии, че да търчи по-бързо, Брадуордън бе останал съвсем без сили.
Беше изтощен дори умствено, когато върховният абат Маркварт дойде с хематит в ръка през същата тази нощ. Без да продума, абатът потъна в силата на камъка на душата, освободи ума си от телесната му обвивка и нахлу в мислите на кентавъра.
Очите на Брадуордън се разшириха, когато почувства това нагло нахлуване в неговата личност. Опита се да отскубне веригите си, ала те не поддадоха. Опита се да се бори умствено — ала не знаеше как. В това време отвратителният старец тършуваше из спомените му.
— Разкажи ми за Авелин — рече на глас върховният абат и макар че Брадуордън не възнамеряваше да говори, самото споменаване на името извика в ума му спомени за човека, за пътуването към Аида, за Пони и Елбраян, за Джуравиел и Тунтун, за Симфония и за всички, които се бяха борили с чудовищата около Дъндалис.
Постепенно Брадуоърдън успя да се овладее и да подреди мислите си, ала през това време върховният абат бе узнал премного. Авелин бе мъртъв и камъните бяха изчезнали, а тези двамата, Елбраян и Пони, бяха напуснали опустошената Аида или поне тунела, в който кентавърът бе хванат в капан.
Маркварт насочи ума си към тях и продължи мъчението. Установи, че и двамата са от малко градче в Мочурливите земи на име Дъндалис, но през последните години не са живели там. Пони, сега Джилсепони Полт, бе живяла в Палмарис.
— Проклета гад! — изкрещя Брадуордън, когато менталната връзка най-сетне се разпадна.
— Можеше да ми дадеш информацията и по по-лесен начин — отвърна върховният абат.
— На теб! — излая кентавърът. — О, Авелин бе прав за теб и за смрадливата ти църква!
— Къде е живяла тази жена, Джилсепони, докато е била в Палмарис?
— Наричате се Божи хора, но никой бог не би одобрил това, което правите — продължи Брадуордън. — Отвлякохте ме, гадини такива, и ще си платите за това.
— А тези мънички създания — спокойно продължи да разпитва върховният абат Маркварт — Туел’алфар?
Брадуордън го наплю.
Маркварт вдигна друг камък, графита, и удари окаяния кентавър с ярка електрическа мълния.
— Има и лесен, и труден начин — спокойно каза върховният абат. — Ти избираш.
И тръгна към ниския, открит коридор, който водеше към главната част на катакомбите.
— Ще проговориш — заплаши Маркварт. Но и двамата знаеха, че другия път няма да е толкова лесно. Кентавърът имаше силна воля и нямаше да бъде изненадан отново и Маркварт трудно щеше да нахлуе в ума му.
Но Брадуордън се опасяваше, че вече е разкрил прекалено много.
— Дори не можеш да разбереш колко е важно всичко това! — изкрещя върховният абат на Добриниън следващата сутрин. Бяха в кабинета на абата и Маркварт се бе настанил зад голямото дъбово писалище.
— Палмарис е голям град — спокойно каза Добриниън, опитвайки се да угоди. Маркварт не му бе казал много — само че има нужда от информация за млада жена на около двадесет години, известна с името Пони, или Джилсепони.
— Не познавам никой с това име, освен едно конярче, което имаше такъв прякор.
— Джилсепони тогава?
Абат Добриниън безпомощно сви рамене.
— Дошла е от север — притисна го върховният абат, макар че не му се щеше да разкрива това на потенциално опасния Добриниън. — Сираче е.