— Безполезно е. Дори да прочета купчина писма, това няма да промени нищо. Тревилиън не претендира за титлата, поради което родителите ми няма да одобрят брака и аз ще загубя парите на дядо си. А не мисля да оставям сестра си на произвола на съдбата.
— Няма да мръднеш оттук — настояваше Хари.
Лотрис тръгна към първия куфар и го отвори. Вътре, вързани грижливо с панделки, имаше стотици писма.
— Започна да ми пише, когато го изгониха за пръв път от къщата — тогава беше на девет години. Да ви разкажа ли за този ден?
— Не — каза Клер с твърд глас. — Не искам да знам нищо.
Но въпреки нежеланието й Лотрис й разказа за началото на патилата му. И когато млъкна, Клер започна да чете писмата.
Глава двадесет и пета
Дук Макарън моли за разрешение да се представи на госпожица Клер Уилъгби, пишеше на ръка върху картичката.
Клер я прочете и я остави върху сребърния поднос, който икономът държеше пред нея.
— Предайте на Хари, че багажът ми е готов.
Икономът не помръдна от мястото си.
— Е? — каза Клер и го погледна. Търпението й се изчерпваше и сега тя действително бързаше да напусне Брамли.
— Картичката е от истинския дук — обясни икономът.
Мина време, преди Клер да проумее.
— Тревилиън ли?
Управителят кимна.
— Предайте му, че вече сме си казали всичко. Имам работа. Кажете му, че ми е дошло до гуша от семейството Монтгомъри и че не желая да виждам нито него, нито роднините му.
— Може би мадам ще предпочете да му го каже лично.
Клер щеше да му отговори, че й е тягостно всичко, свързано с Тревилиън. Но промени решението си.
— Къде е той?
— В синята спалня. Това беше стаята на баща му.
Клер кимна в знак, че е съгласна да отиде там. Ще му кажа какво мисля за него, и после ще го напусна завинаги, мислеше тя. Не желая да разговарям с никого от семейството му, нито дори да ги видя. Нещо повече — не желая повече да виждам и капитан Бейкър или да чувам за него.
Икономът отвори вратата към една голяма спалня, която някога е била много хубава. Но сега коприната по стените беше износена и тъмносиньото кадифе на балдахина бе избеляло.
Тревилиън стоеше с гръб към нея и гледаше през прозореца. Беше облечен в съвсем нормален утринен халат. Никакви бродирани копринени роби. Косата му беше подстригана по модата. Ако не го познаваше, щеше да го вземе за хубав млад джентълмен.
— Аз съм тук — каза тя зад гърба му. — Какво искаш от мен?
Той се обърна и Клер видя, че е изморен, сякаш въобще не беше спал. От смъртта на Ниса беше изминала почти цяла седмица, но гневът й не утихваше. Непрекъснато виждаше засмяното лице на Лунната перла. И в ушите й ечаха отчаяните писъци на Маймунката, когато разбра за смъртта й. Клер си спомни и дима, който беше видяла да се вие към небето — сигурно от погребалната клада на Ниса.
Тревилиън пристъпи към нея. Клер не помръдна, но когато той понечи да докосне бузата й, извърна глава. Ръката му се отпусна безпомощно, после той се обърна и пак отиде до прозореца.
— Лотрис ти е разказала за нашата майка.
— Да — отвърна Клер студено. — Научих голямата тайна на семейството.
— И си прочела писмата ми до Лотрис.
— Да, прочетох ги.
— И какво мислиш за тях?
Какво можеше да му каже? Беше чела дълги часове. Писмата й разкриха една човешка душа, способна на велика любов. Разбра най-после и отношението му към смъртта. Ако действително искаше да напише книга за капитан Бейкър, тези писма й даваха невероятен материал. Но тя знаеше, че никога няма да напише тази биография.
— Мисля, че писмата са изключително интересни.
— Но нито писмата, нито историята с майка ми са те накарали да промениш мнението си и да ми простиш?
— Точно така. Не мога да забравя Ниса. — И с по-тих глас допълни: — Не мога да забравя също, че ми разказа толкова малко за себе си.
Той я изгледа за миг и отново се обърна към прозореца.
— Когато бях малко момче, дядо ми ме възпитаваше, като ми отказваше всичко, което исках. Ако му кажех, че обичам бял хляб, той се погрижваше никога да не ми дават. Кажех ли му, че мразя моркови, три пъти на ден ми сервираха моркови. Оттогава ми е трудно да моля за това, което искам най-много.
— Да — отвърна Клер раздразнено, — за твоето детство научих повече, отколкото исках да зная. Сигурна съм, че е било ужасно. Майка ти те е мразела, а баща ти въобще не се е сещал, че съществуваш на този свят. Дядо ти бил жесток към теб. Имал си предостатъчно причини за тежкия си характер и навъсеното си държане. Имаш всички основания да изпитваш съжаление към себе си.