— Колко време ще ви трябва, за да престанете с извъртанията? Два или три часа?
Клер рязко се обърна и тръгна към къщата.
— Е, добре, елате с мен — каза той на гърба й. — Но само в случай, че издържате на ходене. Не устройвам излети за кекави госпожици.
Тя се обърна и го огледа от главата до петите. Прецени критично широкоплещата му фигура, по която нямаше ни грам излишни тлъстини, и бастуна, от който явно се нуждаеше.
— Колкото вие издържите, толкова ще издържа и аз.
— Ще видим.
Час по-късно Клер почти съжаляваше за самохвалството си — почти, но не съвсем. Тревилиън я водеше през стръмни, обрасли в трева хълмове и пенливи потоци. Когато за пръв път стигнаха до буен поток, тя се надяваше, че той ще й помогне да мине на другата страна. Тревилиън обаче продължи и дори не погледна назад.
— Почакайте! — извика тя след него.
Той се обърна.
— Какво има?
— Как да мина от другата страна?
— С крака — отвърна той, обърна й гръб и се заизкачва по обраслия склон.
Клер нямаше желание да продължава разходката с мокри крака и се огледа за камъни или дъски, които да й послужат за мост.
— Ако ви е страх, опитайте с ей това там! — Той се спря и посочи едно дърво, което се бе протегнало през потока малко по-надолу. Дънерът му нямаше и десетина сантиметра ширина.
— Но аз не съм въжеиграчка — извика тя.
Тревилиън само сви рамене и отново й обърна гръб.
— Почакайте! — извика тя повторно. — Ще ми дадете ли бастуна си?
Той погледна първо нея, после бастуна и се усмихна. Спусна се от стръмнината, нагази до средата на потока и й го подаде.
— Можете да ме пренесете и на ръце, знаете ли?
— На всяка цена — отвърна Тревилиън.
Клер взе бастуна и едва не пльосна във водата. Той бе невероятно тежък. Мислеше, че е дървен, но сега откри, че е от желязо и тежи най-малко двадесетина фунта.
Реши обаче да преглътне изненадата си и да пресече потока по тесния дънер. И успя, макар че на два пъти почти изгуби равновесие и люто прокле Тревилиън, задето не й се притече на помощ. Но когато най-сетне стигна суха до другия бряг, му върна бастуна със самодоволна усмивка.
— Никое шотландско момиче нямаше да се поколебае да си намокри краката — беше всичко, което Тревилиън каза за подвига й.
Клер му се изплези, когато отново й обърна гръб.
Скитаха още цял час и когато отново стигнаха до поток, Клер въобще не си даде труда да го пресича суха, а тръгна направо през водата, сякаш въобще го нямаше.
— Защо всъщност не се разхождате с вашия дук? — попита Тревилиън, когато спряха на един хълм.
— Хари трябваше да замине по работа. Тръгна още преди зазоряване.
— И за къде бързаше толкова?
— Вече ви казах, че има да урежда разни неща. Управлението на имотите му отнема много време.
Това като че ли страшно развесели Тревилиън.
— Най-вероятно посещава някоя от любовниците си.
— Моля? Как не ви е срам!
— Ако някой трябва да се срамува, това е Хари.
В отговор тя престана да разговаря с него, но в себе си все пак се питаше дали Хари има други жени. Дамите в Лондон несъмнено много го харесваха, но това не значеше, че той все още се среща с тях. Клер хвърли мрачен поглед към гърба на Тревилиън и се закле в бъдеще да го избягва. Той вината успяваше да я разстрои.
Но половин час по-късно, когато почти се бе развиделило и те стигнаха западното крило на къщата, Клер си представи дългия ден, който я очакваше и през който нямаше да зърне Хари дори на трапезата. Разбира се, можеше да прекара следобеда с майка си. Или да се натрапи на бъдещите си роднини… И какво? Да разговаря с тях за кучета и коне?
Клер спря пред вратата към западното крило и погледна часовника си.
— Изпуснахте ли закуската? — попита Тревилиън и натисна звънеца на вратата.
— Не. Имам още много време да се преоблека — отвърна тя, но нямаше никакво намерение да тръгва към главната сграда.
— Все още ли е забранено да се разговаря на закуска?
— Да — отвърна Клер навъсено и си помисли за дългото, отегчително хранене, което я чакаше оттатък.
— Е, добре — каза Тревилиън с въздишка. — Елате горе да видим какво ще ни приготви Оман.
Клер цялата засия. Мигом забрави всичките си заричания да избягва този човек. Мислеше само за неговата уютна гостна, за книгите му, огъня в камината и вкусните ястия на Оман.
Престъпиха прага на най-старата част на къщата и тъкмо стигнаха задъхани гостната, когато Оман се появи от спалнята и прошепна нещо на Тревилиън на странния си език.
Тревилиън й каза тихо:
— Хари е горе. — Той посочи с глава към вратата на спалнята.