— Вероятно са заминали за Америка. Там ценят истинските мъже.
Тревилиън махна ядосано с ръка.
— Няма да отида при Мактарвит нито заради вас, нито заради скъпия ви дук. А сега вървете оттатък и си намерете четиво, подходящо за едно порядъчно момиче. По-късно Оман ще ви донесе нещо апетитно за обяд, а от мен ще получите голяма чаша уиски.
— От уискито на Мактарвит, нали? — възмути се тя.
— Да, от него. Искате ли да видите каква рана имам в крака от пушката на същия този Мактарвит?
— Да не искате да кажете, че сте откраднали и това уиски?
— Разбира се, че го откраднах! Иначе нямаше въобще да го получа. Това също е част от проклетите традиции, пред които толкова се захласвате!
— Не викайте. Не съм глуха. Щом като не искате да отидете при него, ще отида аз.
— Никога няма да намерите къщата му. Само Хари и аз знаем къде живее.
— И отказвате да сторите нещо, за да попречите на дукесата да изгони стареца от дома му?
— Не е моя работа да й попреча. Тук съм само на гости, ако смея да ви напомня. Искам да оздравея, да попиша малко и после ще си тръгна. Тази къща не значи нищо за мен.
Клер го изгледа продължително.
— След всичко, което Хари направи за вас? Не ви ли даде той подслон, запазвайки в тайна присъствието ви? Вие сте неблагодарник, сър. — С тези думи тя се обърна към стълбите.
— Къде отивате?
— Ще потърся друга компанията. Щом като времето ви е така скъпо, за да го жертвате за някого, няма да ви отегчавам повече.
Докато слизаше по стълбите, Клер го чу да си мърмори: „Най-сетне ще се заловя с работата си“, но с високо вдигната глава продължи към градината.
Поскита известно време, но й стана скучно. Вчерашният ден беше толкова хубав, защото имаше нещо за четене и някой, с когото да поговори. Сега отново беше сама.
Седна на една пейка й се загледа в езерцето, създадено тук по волята на някой от предците на Хари. Май доста трудничко привикваше към бъдещото си положение. Защо нямаше общителната натура на майка си и таланта й да превръща всеки непознат начаса в свой приятел!
— Ама ти тука ли си?
Клер вдигна очи и видя пред себе си по-малката си сестра.
— Сложила си обиците ми — констатира Клер сухо.
— Какво ти е? За любовника си ли тъгуваш?
— Откъде си научила тези отвратителни изрази? И защо не си на урок?
Маймунката отвори уста, за да възрази нещо, но Клер махна с ръка.
— Моля те, не ми разказвай какъв номер си извъртяла този път на нещастната си гувернантка. Чудя се как при всичко това все пак не си останала неграмотна.
— Мога да чета и пиша поне толкова добре, колкото и мама. — Клер я погледна с укор, но Маймунката се усмихна: — Тук вече се питат какво ли правиш по цял ден.
— Нищо особено — отвърна Клер. — Повечето време се разхождам.
— И въобще не ядеш. Поне не на масата с другите. — Маймунката се наведе напред. — Обаче виждам нещо между зъбите ти — о, ти не гладуваш.
— Какво се лепна за мен, нямаш ли си друга работа? Например да оставиш обиците на мястото им?
— Не мога да ги сваля, преди дупките да заздравеят.
Клер поклати глава.
— Прекалено малка си, за да си пробиваш ушите. Кой, по дяволите, се съгласи да направи това?
— В тази къща може да получиш всичко, каквото пожелаеш.
— Как да те разбирам?
Маймунката отвърна с блеснали очи:
— Клер, това е най-странната къща на света, в която живеят най-умопобърканите хора. Нали знаеш онзи изпит дребен човек с дълга коса, който сяда срещу теб на вечеря?
— Откъде знаеш къде сядам на вечеря?
— Знам страшно много неща. Няма значение — този човек обитава най-затънтения край на източното крило и организира театрални представления. Той е единственият актьор и никога няма зрители. Най-странното е, че произнася една фраза, после сменя костюма си, отново произнася една фраза, пак сменя костюма си, и така нататък… и тъй като всеки път за преобличането му отиват най-малко двайсетина минути, то естествено представлението трае много часове. Той ми предложи да участвам в пиесата, но страшно се разсърди, когато поисках да играя Елизабет Първа.
— И ти, по всяка вероятност, надви.
— Да. Искаше да си острижа косите ида сложа червена перука, но аз отказах. А помниш ли двете дребни възрастни дами, които седят до баща ми? Те са крадли. Честно ти говоря. Промъкват се във всички стаи и крадат разни неща. Наблюдавай ги някога по време на вечеря — в края на храненето не остава нито един сребърен прибор върху чиниите им, защото са ги напъхали в ръкавите си.
— От това дрехите им положително не стават по-чисти.
— Икономът събира всяка седмица сребърните прибори от стаите им, а понякога му се налага да го прави и по-често, когато на масата има повече хора.