Тревилиън се изсмя високо.
Нямаше как да не одобри присмеха му. Колко хубаво беше все пак, че имаше някой, с когото споделяше и който я разбираше!
— В тази къща действително живеят странни хора. Лотрис има звънец в гостната си и когато майка й позвъни, скача като по тревога. Питам се дали й е разрешено да напуска стаите си, освен когато се храни.
— Не й е разрешено.
— Какъв ужас! И се облича като дете. Чудя се на колко ли е години?
— На тридесет и една.
— Толкова млада? Изглежда по-възрастна. Тя — Клер спря насред изречението, когато забеляза, че Тревилиън едва се държи на краката си. Хвана го под ръка и го поведе надолу по пътеката до една пейка. Вече се ориентираше доста добре в градината.
Тревилиън се отпусна на пейката, а тя седна до него и му позволи да се облегне малко на нея.
С удоволствие би го прихванала през кръста, но не го направи. Ако смяташе обитателите на къщата за „странни“, то това определение важеше с пълна сила и за Тревилиън. В един миг й приличаше на учен, а в следващия вече се държеше като престъпник. Живееше в старата кула, сякаш се криеше от хората, но всеки път, когато тя излезеше навън, се натъкваше на него. Чакаше я да се появи — иначе не можеше да си обясни поведението му, въпреки че се стараеше да скрие тоя факт с ехидни или цинични забележки. Но тъй или иначе истината си оставаше една — и той, както и тя, трябваше да общува с някого.
Сега Клер забеляза, че той постепенно идва на себе си. Понякога се чувстваше… да, от време на време той я привличаше. Очите му я гледаха така, сякаш четяха в душата й и тя разбираше, че трябва да бяга. Но ето сега изпитваше майчински чувства към него, искаше й се да го вземе в прегръдките си и да пипне челото му, да не би да има температура. Най-добре би било да го сложи да легне и да му направи гореща супа. Но инстинктът й подсказваше, че той няма да се задоволи с това. Седеше, опряна в него, не смееше да мръдне и се преструваше, че не знае колко зле се чувства той.
— Днес сутринта — започна предпазливо — не бях права да ви се сърдя. Вършете онова, което смятате, че е най-добре. — Тя въздъхна. — Все пак ми се иска този Мактарвит да остане тук, докато Хари и аз се оженим. После ще се погрижа да не го преследват.
— Значи се опитвате да поемете ролята на дукесата — майка? — Гласът на Тревилиън, иначе толкова силен и самоуверен, сега едва се чуваше.
— Разбира се. Хари каза, че като стана дукеса, ще мога да правя каквото си искам.
Тревилиън се изсмя.
— Старата дама по-скоро ще умре, отколкото да отстъпи властта си.
— Хари казва друго.
— А той знае всичко по-добре, нали?
Този човек имаше неподражаемата способност да я ядосва. Забрави за майчинските си чувства, скочи на крака и го изгледа от високо.
— Надявам се, че сега вече си възвърнахте силите и ще се приберете без моя помощ. Желая ви щастие и дълъг живот. Лека нощ — с тези думи му обърна гръб и се затича към къщата.
Глава седма
— Нямате настроение — каза Оман, докато разтребваше масата.
— Жени — промърмори Тревилиън.
— Тази е по-различна, нали?
Тревилиън дръпна от лулата си.
— Да, по-различна е. Тя е огън и лед. Жена и дете едновременно. Знае много и все пак е самата невинност.
Облегна се назад и пусна кълбо дим към тавана.
— Може да стане опасна — каза той високо.
Откакто се запозна с нея, спокойствието му се изпари. В един момент се чудеше как да я замъкне в леглото, а в следващия му се искаше да й прочете на глас нещо, което беше написал. Тази вечер усети нейната нежност и се изненада. Жени, страстни като нея, по правило не се интересуваха от болни мъже. Но тя прояви съчувствие към него. Можеше да бъде както състрадателна, така и темпераментна — само като си спомнеше как разглеждаше ръцете му, по челото му избиваше пот. Как копнееше да й покаже какво умеят тези ръце.
Мактарвит, помисли си той. Иска да се запознае със стария Мактарвит, иска аз да попреча на стареца да краде рогатия добитък. Сякаш това ме засяга, помисли си Тревилиън. Какво ме грее проклетата й традиция?
Пусна още кълбета дим във въздуха и се усмихна. Изглеждаше толкова очарователна, когато се караше с него заради този опърничав старец. Нейните коси, очите й, хубавата й гръд…
— Хари не умее да я цени — каза той високо.
Хари не знаеше, че е умна. Хари дори не подозираше колко лесно можеше да събуди страстта й, която бушува току под повърхността, но той и не проявяваше достатъчно интерес към нея. Ако ми принадлежеше, помисли си Тревилиън, щях да намеря време да й дам всичко, което може да научи, и нямаше да я оставям с дни сама.