Навъсено си наложи да не мисли за това и се изправи на крака.
— Отивам да спя — каза той, без да обръща внимание на учудения поглед, който му хвърли Оман.
Тревилиън никога не си лягаше преди един часа през нощта — смяташе, че има да свърши прекалено много неща в живота си, за да пропилява много време в сън.
На следващото утро той стана много рано. Излезе от гостната, спусна се надолу по старинната вита стълба, отвори едно прозорче и се покатери на покрива. Тръгна по ръба му и установи, че Хари беше прав — той наистина скоро щеше да рухне. Когато стигна до втората капандура, отвори я внимателно и се спусна по тясно, занемарено стълбище. Явно от години никой не беше минавал оттук, тъй като намери едно оловно войниче и го вдигна. Не беше нито негово, нито на по-големия му брат. А на Хари не беше разрешено да играе със своите несъщи братя и сестри.
Тревилиън се спусна още два етажа по-надолу, докато стигна малка врата и я отвори. Както очакваше, пред нея висеше огромен стенен килим.
Промуши се покрай гоблена и се озова в тъмна стая. Стресна се, когато завари там дребна закръглена дама с посивели коси, която го наблюдаваше в здрача. Беше му трудно да разпознае в полумрака коя беше жената.
— Здравей, лельо Мей — подвикна той усмихнато. — Ти май все така мъчно заспиваш?
Известно време тя го гледаше изпитателно.
— Ти си Уили, нали? Вече си станал мъж.
— Не, лельо Мей. Уили е мъртъв. Не помниш ли?
— Ах, да, той умря. — Старицата продължи да го разглежда. — Ами кой си ти тогава?
— Духът му — обясни той и й намигна.
— Като дух ще намериш доста събратя в тази къща — каза тя и излезе от стаята.
— Нищо не се е променило — промърмори Тревилиън и мина в съседната малка гостна. В ламперията, с която бяха облицовани стените й, имаше тайна врата.
Когато къщата била още замък, имало много скрити ходници, за да избяга семейството в случай на опасност. Когато по-късните поколения разширявали замъка чрез пристройки, те запазили обичая да изграждат потайни коридори, стълбища и врати. През осемнадесетото столетие един от прадедите на Тревилиън решил да огради цялата постройка с хубава модерна фасада, но не си дал труда да преустрои вътрешността, а може би пък не му стигнали парите. И така цялата сграда и до ден-днешен си останала пронизана от скрити коридори и стълбища. Тревилиън и по-големият му брат, а понякога и Лотрис, бяха изследвали до насита потайностите на къщата — замък.
Той запали свещ и се изкачи по една стълба, отвори тихо леко поскърцваща врата и престъпи прага на стаята, която някога принадлежеше на баща му. Всичко си беше така, както го помнеше: никой не беше живял по-късно тук. Отиде до една ракла до стената. Докато я отваряше, ръката му трепереше малко, тъй като с цялото си тяло усещаше незримото присъствие на баща си. Всичко си стоеше така, сякаш родителят му щеше всеки миг да влезе в стаята.
Не се наложи дълго да търси, за да намери носията на предводителя на клана. Това беше парче тъмносин вълнен плат с малко червено и зелено. Усмихна се, когато си помисли за госпожица Клер Уилъгби. Ще видим дали ще съумее да идентифицира тази шотландска одежда, каза си Тревилиън. Не вярваше, че този образец се среща в някой книга, тъй като беше емблемата на клана Монтгомъри и само главата на рода имаше правото да я носи.
Съблече се, без да сваля ризата си, после разстла дългия повече от метър плат върху пода и се опита да стори това, което беше наблюдавал толкова често да прави баща му — да го увие около себе си. Тогава това му изглеждаше лесно, но скоро Тревилиън се убеди, че е далеч по-трудно, отколкото си представяше. Малко по-късно с цялата си душа проклинаше всичко шотландско.
— Никога не бива да носиш къс килт — чуваше Тревилиън баща си да наставлява най-големия си син, докато той, вторият, стоеше в коридора и ги наблюдаваше. — Главата на клана трябва да е на висотата на своята отговорност. Ако предводителят не поддържа традицията, няма кой друг да я съхранява.
Тревилиън се мъчеше с всички сили да увие около кръста си плата, както беше виждал да го прави баща му. След като се налагаше да облече проклетата пола, защо не беше поне по-къса, каквато носеше Хари? Усмихна се при отговора на собствения си въпрос: искаше да смае едно момиче и добре знаеше, че то щеше да се впечатли повече от дълга, отколкото от къса пола.
Най-сетне успя да навие плата около кръста си и го стегна с колан. Наметна края му през рамо и го закрепи с герба на баща си. Закопча кожената чанта със сребърното украшение на хълбока си, обу дебелите чорапи и обущата с дупките — те служеха да се оттича водата, която проникваше в обувките при ходене по вечно мократа шотландска земя.