Когато всичко беше готово, хвърли поглед в огледалото и за миг замря — стори му се, че вижда баща си.
После Тревилиън излезе през същата врата, през която беше влязъл. Изкачи едно стълбище, пресече площадката и се приведе, за да се мушне в къс тунел. Не беше сигурен коя стая обитаваше Клер. Но майка му не беше жена с богата фантазия и сигурно й беше отредила третокласна стая за гости — старата вещица положително нямаше високо мнение за американките.
Предпазливо, за да не вдига излишен шум, открехна тайната врата, скрита под портрета на прапралеля му.
Навън небето вече светлееше. Тревилиън отиде до прозореца и дръпна завесата. Клер спеше по корем като дете. Той се усмихна. Леглото беше разхвърляно. Беше изритала завивките и повечето се търкаляха на пода.
Погледна надолу към нея и се смая от нейната младост. Беше не само млада, но изглеждаше и безкрайно невинна.
Седна в края на леглото и нежно махна разпилените коси от челото й. Тя се размърда в съня си, но не се събуди. Ръкавите на нощницата й се бяха вдигнали над лактите и той погали гладката кожа. За миг остана като парализиран от копнежа си да докосне всеки сантиметър от тялото й.
Стъписа го не толкова желанието да погали една прелестно малко създание като Клер, а че копнееше тя да го желае. Искаше да го погледне с онази пламтяща страст в големите си сини очи, която беше забелязал у нея, когато говореше за принц Чарли.
Клер се размърда, надигна се и се усмихна.
— Добро утро — измърмори тя и обърна глава на другата страна. Мина кажи-речи минута, докато се обърне отново и се втренчи в него с отворена уста.
— Добро утро — каза той развеселен.
Тя седна, издърпа падналата на пода завивка чак до брадичката си и прошепна:
— Какво, по дяволите, търсите тук? — После погледна към вратата, която водеше към стаята за преобличане.
Той сложи пръст на устните си и се изправи.
Очите й се разшириха, когато го видя да стои пред нея.
— О, Тревилиън — каза тя с развълнуван шепот.
— Това е филамор — обясни той, като употреби шотландското название за големия килт.
Затаи дъх и й се усмихна, стараейки се с всички сили да не издава колко много, страшно много се радваше на реакцията й. Струваше си усилията да навива това чудо около кръста си, щом като тя знаеше какво представлява и щом като така възкликна при названието му. Отиде на пръсти до стаята за преобличане и видя, че госпожица Роджърс спеше благовъзпитано, изпъната в тясното си легло. Изпръхтя презрително и затвори вратата.
— Не ми казахте, че са ви дали Роджърс за камериерка.
Клер положи неимоверни усилия да не извика, когато съзря Тревилиън в древното шотландско одеяние. За нейна почуда краката му не бяха слабовати, както очакваше, а мускулести като на човек, който е прекарал живота си в скитане из планините. Носеше килта с грациозността и непринудеността на мъж, който е роден в него — сякаш от дете не е носил нищо друго. Отново в главата й зазвучаха гайди, но те свиреха старите мелодии, не новата, модерна музика, която чу, когато видя за пръв път Хари в килт. Това сигурно се дължеше на факта, че Тревилиън беше по-възрастен от Хари.
Клер тръсна глава, за да пропъди мислите си.
— Госпожица Роджърс…
— Истинско чудовище, нали? Като деца какво ли не правехме, за да я уплашим.
— Без голям успех, струва ми се.
— Без никакъв успех. — Той се наведе над нея и Клер се отдръпна с притаен дъх. Нима щеше да се опита да я целуне?
Той не направи нищо. Прошепна й на ухото:
— Готова ли сте да дойдете с мен при Мактарвит?
Когато се отдръпна от нея, тя премигна няколко пъти, без да откъсва очи от устните му, които бяха още толкова близко до нейните.
— Наистина ли ще ме вземете със себе си? — попита като десетгодишно дете.
— Стига да се облечете бързо. Не понасям да ме карат да чакам дълго.
Едва не го блъсна, толкова пъргаво скочи от леглото си и изчезна зад паравана.
— Дрехите ми! — прошепна тя малко по-високо. — Подайте ми дрехите!
— Излезте и си ги вземете сама! — подхвърли той лукаво. — Уверявам ви, че няма да ви изнасиля.
Клер надникна зад паравана и запуши устата си с ръка, за да не се разхихика.
— Няма да го направите. — Той говореше като подлеца от мелодрамите, а Клер знаеше добре как завършват такива пиеси: героинята ражда незаконно дете, което оставя на чужди хора и умира самотна в снежна виелица. Онзи Тревилиън, който се разхождаше из стаята в прастари шотландски одежди, беше наистина опасен, но не и мъжът, който я поглеждаше сега с похотлива усмивка.