Все още развеселена, тя прекоси стаята в закопчаната догоре нощница, отиде до гардероба, извади вълнения си костюм и най-изтърканите си туристически обувки с ниски токове. Облече се по-бързо от всякога.
— Готова ли сте? — попита Тревилиън, зарадван, че закачката му я беше развеселила.
— Не — прошепна тя, — трябва и вас да ви нагласим както подобава. — С тези думи тя приглади провисналия плат под колана му и го плисира на гъсти малки гънки. Когато свърши с тях, се залови с дипленето над раменете му. Не го погледна в очите, когато закрепи катарамата.
Тревилиън затаи дъх, когато тя го докосна. Питаше се какво ли ще стори, ако обвиеше ръце около хълбоците й и я погалеше по бедрата. По всяка вероятност щеше да избяга, помисли си той, или още по-лошо — щеше да му се присмее. Как може мъж на вашата възраст да мисли за такива неща? — чуваше упрека й в ума си.
— Всъщност вие не бива да носите тази катарама, знаете ли? — прошепна едва чуто. Не й се искаше да се отдели от него. Когато го докосна, осъзна, че съвсем не беше толкова кльощав, както си мислеше. Не беше нито кльощав, нито пълен.
— Какво? — попита той и се престори, че не разбира шепота й. Наведе се по-близко до устните й.
— Това е катарамата на главатаря на клана и по право принадлежи на Хари. Тя е отличителният знак за първенство.
— Ще помисля по това — каза той и взе пръстите й в своите длани. Питаше се какво ли щеше да каже, ако й съобщеше, че в действителност той е дукът и главатарят на техния клан. Щеше ли да се хвърли в обятията му и да възкликне, че го обича и че само се е заблудила? На Тревилиън никога не му се беше налагало да прибягва към титли или рангове, за да покори жената, която желаеше. Това не влизаше в сметките му и сега.
— Готова ли сте вече? — попита той повторно и тя измъкна пръстите си от неговите.
Клер изтича към вратата, но той й даде знак с глава да го последва през тайния ходник зад огромния портрет на пралеля му. Видя как лицето й се озари в очакването на приключението. Изглежда не беше от страхливите.
Клер вървеше по петите му по мръсната, отдавна неизползвана стълба и после по обвити в паяжини тунели, докато най-сетне излязоха под открито небе през една невзрачна вратичка в самия край на източното крило.
— Чудесно — каза тя? Направо страхотно!
Той й се усмихна.
— Имате ли настроение за разходка? Но пътят до Мактарвит е доста дълъг.
— Ще вървя с удоволствие — отвърна тя и вдъхна чистия, сладък шотландски въздух.
Два часа по-късно почти съжаляваше, че прие предложението толкова възторжено. Наложи се да върви подир Тревилиън ту нагоре, ту надолу, през гори и потоци. Той я нахрани с парче сух твърд хляб, който носеше в кожената си чанта, и на два пъти й услужва с тежкия си бастун.
— Защо носите този железен прът? Дървеният бастун не би ли ви вършил същата работа?
— Трябва да си възвърна силата — каза той през рамо.
Щеше й се да го попита за болестта му, но не го направи, тъй като от опит знаеше, че той не обича да му напомня за нея.
След като вървяха запъхтени три часа, приседнаха на една скала и Тревилиън извади от кожената си чанта фурми. Той се намръщи, когато тя се нахвърли лакомо върху тях, гълтайки ги почти без да ги сдъвче.
— Когато снощи вечерта се върнах в стаята си, под възглавницата ми имаше вестник.
— И кой, мислите, го е сложил там? — попита той.
— Първоначално предположих, че сте вие, макар и да не знаех, че разполагате с такива фантастични начини да се промъкнете незабелязано в стаята ми. — Тя се изсмя при вида на гордата му усмивка. — Знаете ли кой може да е бил според мен? — За по-голям ефект тя поизчака. — Лотрис.
Тревилиън погледна към хълмовете, където нежният пурпур на плевелите се смесваше със сиво-зеленото на скалите и тревите. Спомни си за засмяното момиче от своето детство, което се беше превърнало в самотна жена, която сега не излизаше от стаята си и се подчиняваше на майка си като кученце.
— Лий е способна на това. У нея има нещо бунтарско.
— Трудно ми е да повярвам. — Клер му разказа как предния ден, без да иска обиди с нещо Лотрис. — И само я попитах как е майка й.
— Забранено е да се споменават болестите на старата дама. Поне сред повече хора и на висок глас.
Клер излапа последната фурма и тръгна към потока да пие вода.
— Защо е кафява водата?
— Тече през торф — отговори той нетърпеливо. — Това придава особен вкус на уискито. Доброто шотландско уиски не може да се вари никъде другаде по света, защото само тук има такава примесена с торф вода. Готова ли сте да тръгваме?