Тя кимна.
— Та снощи вечерта прочетох вестника и няма да ми повярвате какво открих в него.
— Че Кембълови отново се бунтуват?
— Не бъдете толкова циничен. Не ви подхожда, макар и да съм убедена, че цинизмът ви е вроден. Наистина ли по рождение приемате, че светът е лош, или по-късно сте придобили тази нагласа?
Той се обърна и я изгледа с присвити очи. Клер се усмихна самодоволно. Изпитваше удоволствие да пробива грубата му черупка.
— Прочетох, че някогашният спътник на капитан Бейкър Джек Пауъл ще изнесе доклад пред Кралското географско дружество за тържественото си влизане в Пеша.
— Наистина ли? — отвърна Тревилиън тихо. — И смятате да присъствате на доклада му?
— Шегувате ли се? Изобщо не вярвам, че този човек някога е бил в Пеша!
Тревилиън спря като гръмнат, обърна се към нея и я изгледа продължително.
— И защо мислите така?
— Просто познавам капитан Бейкър.
Той й обърна гръб, за да не види усмивката му.
— Наистина ли?
— Няма нищо смешно. Просто не мога да повярвам, че капитан Бейкър не е стигнал до Пеша.
— Имаме още около час път. Защо не ми разкажете как сте стигнали до този извод? Може би така времето ще мине по-бързо, а и смехът е здраве.
— Не би трябвало нищо да ви разказвам, щом сте такъв, но хайде, от мен да мине. Най-напред трябва да разберете какво е значела Пеша за капитан Бейкър. Знам, че за останалия свят това е само една легенда, едно екзотично име… — Гласът й заглъхна.
Той й се усмихна по познатия й подигравателен начин.
— … което събужда най-сладостни представи, нали? Там бляновете стават действителност. Град на приказните богатства, в който жените са фантастично красиви и не носят нито корсети, нито турнели. Град…
— Ще ме оставите ли да продължа? Та капитан Бейкър е искал да открие този град. Искал да бъде първият чужденец, влязъл в него и доказал съществуването му. Защото за всички Пеша е била само една легенда — нещо като Атлантида. Капитан Бейкър посветил три години от живота си в търсенето на този град. Четох колко болен и разочарован е бил, когато се върнал от първото си пътешествие, без да я намери, но се заклел, че ще направи нова експедиция. Бил си внушил, че ще умре, ако не я открие.
— И накрая наистина умрял.
— Не, той умрял едва когато се връщал от втората си експедиция. Аз вярвам, че той е бил в Пеша.
— Пауъл твърди друго. Според него Бейкър бил твърде болен, за да влезе в града и останал в бивака, докато той, Пауъл, отишъл сам в Пеша.
— Ха-ха! — прихна Клер. — Вие не познавате капитан Бейкър, както аз го познавам.
— Наистина ли?
— Не ми се присмивайте. Капитан Бейкър е бил твърде суетен човек.
Тревилиън я погледна изненадан.
— Какво общо има тук суетата?
Тя въздъхна.
— И още как. В първото си пътешествие Бейкър натрупва знания и опит. Той вече е разбрал в какво е сбъркал и къде е истинската Пеша. Връща се в Англия, решен да събере пари за новата си експедиция и да я организира този път без грешка.
— Какво общо има всичко това с неговата суетност?
— Само си помислете! След като е хвърлил толкова много усилия да се приготви този път безупречно и е вложил цялата си амбиция да открие Пеша — нима е правдоподобно да отстъпи другиму възможността пръв да стъпи в нея?
— Ако е бил болен и сам не е можел да отиде в града, бил е принуден да го направи. Допускате ли, че би предпочел никой да не стъпи в града, щом той не може? Толкова себичен ли е бил според вас?
— Не себичен. Той е бил… — … суетен.
— Вече го казахте.
— Защо се засягате? Казах само, че не вярвам, дето капитан Бейкър не е бил в Пеша. Мисля, че този Пауъл лъже. — Тя го последна обезсърчена. — Или смятате, че Пауъл може да е убил капитан Бейкър, за да си присвои бележките му?
Тревилиън направи гримаса и отново й обърна гръб.
— Някой ден ще трябва да посетя Америка, за да видя развинтената фантазия тамошен специалитет ли е.
— Мисълта ми не е толкова налудничава, както я изкарахте.
— И какво ще постигне Пауъл, ако открадне бележките на Бейкър и излъже света?
— Престиж. Почести. Орден от кралицата. Да не говорим за парите, които ще потекат.
— Безсмъртие, имате предвид? Не е ли това малко пресилено?
— Не е пресилено. Първият човек, който влезе в Пеша и се върне жив оттам, ще остане завинаги в историята. — Тя сви ръце в юмруци. — Колко много ми се иска да прочета бележките на капитан Бейкър! Той би разказал истината за Пеша. Този Пауъл не е в състояние да го направи.
— Защо да не може? Ако е видял града, спокойно би могъл да го опише.
— Но той не го е видял. Не може да го види. Никой не може да престъпи прага на този свещен град, ако няма душата, очите и ума на истински негов жител. Само капитан Бейкър е отговарял на изискванията. А Пауъл е един обикновен човек, нищо повече.