— Нима Бейкър не е бил обикновен човек?
— Не. Капитан Бейкър е бил велик човек и само такъв е можел да стъпи в Пеша. От малкото неща, които съм чела за Пауъл, зная, че владее едва пет или шест езика.
— Което според вас значи, че е полуграмотен.
— Непрекъснато ли имате нужда да се надсмивате?
— Да — отвърна той искрено. — Докато вашият капитан Бейкър несъмнено никога не го е правел.
Известно време тя размишлява върху думите му.
— Мисля, че капитан Бейкър по начало е бил студен човек. И точно това го е направило толкова добър наблюдател. В състояние е бил да опише хладнокръвно невероятни жестокости. На повечето от нас, обикновените простосмъртни, би ни прилошало или щяхме да си изплачем очите, или щяхме да се опитаме с всички сили да променим поведението на диваците. Но Бейкър е наблюдавал всичко, без да му трепне окото.
— Мисля си, че все пак не е бил чак толкова безчувствен — възрази Тревилиън тихо.
— Не, капитан Бейкър е бил необикновен човек и заслужава да остане в паметта на човечеството, но много се съмнявам, че е имал сърце за ближните си. — Тя вдигна глава. — Гледайте, гледайте! Там се вие дим. Това ли е къщата на Мактарвит?
— Да — каза Тревилиън, все още погълнат от мислите си. — Тя е.
— Е, тогава да побързаме!
Беше тъй вглъбен в себе си, че когато изстрелите изсвистяха във въздуха, едва успя да реагира и да я дръпне долу на земята.
Глава осма
Странно е как двама души могат да гледат едно и също нещо, но да го възприемат по съвършено различен начин. Когато Клер видя пред себе си Ангъс Мактарвит, висок около метър и шестдесет и с биче телосложение, тя разбра, че пред нея най-сетне стоеше истински шотландец — човек, който не носи килт, за да хвърля прах в очите на хората, а защото това беше дрехата, която винаги е носил, както и неговите прадеди от незапомнени времена. Мактарвитови вероятно не бяха свалили килта и по времето, когато Англия, в поредния си напън да подчини шотландците, им беше забранила да носят националната си дреха.
Тревилиън, напротив, виждаше злия дребосък, който не знаеше какво е да делиш своето с други хора, или, не дай си Боже, да подариш нещо — човек, който с еднакъв успех би могъл да бъде на тридесет и пет и на сто и пет години. Беше невъзможно да се определи възрастта му и защото беше опушен в кафяво от торфа, който използваше за дестилирането на своето уиски. Торфена беше и водата, с която правеше уискито. Той не я пиеше и съвсем определено никога не беше се къпал в нея.
Тревилиън понечи да се извини на Клер за външния вид на това ужасно човече, но видя пред себе си двама души, които се бяха влюбили от пръв поглед един в друг. Лицето на Клер сияеше и тя пристъпи с протегната ръка към мъжа:
— Лорд Мактарвит!
— Лорд Мактарвит — изръмжа Тревилиън презрително. От години никой не беше наричал стареца другояче, освен чисто и просто „Мактарвит“. А той беше главатар на клан.
Тревилиън забеляза как лицето на стареца се смекчи и подобните на щавена кожа бръчки се разляха в усмивка, от което той заприлича на добродушно джудже.
— Ах, момиче — заумилква се като котка старецът, взе ръката на Клер и я погали. — Заповядай в скромния ми дом. Искаш ли да пийнеш глътка?
— От вашето уиски? — попита Клер така, сякаш бе опитвала всички видове уиски на света и смята неговото за най-доброто.
Тревилиън направи гримаса и последва двамата към една схлупена, покрита с папур къщичка, Мактарвит обаче му препречи пътя.
Когато погледна Тревилиън, добродушното му джуджешко лице се изкриви в обичайната за него свирепа физиономия.
— Вие пък какво искате от мен?
— Ако си въобразявате, че ще оставя момичето само с човек като вас, значи сте по-изкуфял, отколкото предполагах.
Тази забележка, изглежда се хареса на стареца и той отстъпи встрани, за да мине Тревилиън, но пред прага на дома си му препречи пътя за втори път.
— Мислех, че сте умрял.
Тревилиън му хвърли свиреп поглед.
— Продължавайте да го мислите.
Мактарвит свъси чело и за миг се спря, мъчейки се да проумее казаното, после кимна и влезе в колибата си. Тревилиън го последва.
От момента, в който престъпи през прага на Мактарвит, Тревилиън трябваше да се задоволи с ролята на наблюдател. През целия си живот бе слушал роднините си да проклинат майсторите на уиски. Баща му безконечно се оплакваше от крадливия им нрав и на нежеланието им да продават и купуват, както правеха всички останали. Тревилиън отрасна с убеждението, че светът щеше да изглежда по-добре без Мактарвитови.