Тревилиън разбра, че сам ще трябва да си сервира своята порция. Взе една почерняла чиния и докато я триеше, улови погледа на Клер, който го съветваше да се откаже от това занимание. Явно смяташе, че е нарушение на етикета, ако си избърше чинията. Той изкриви лице и се наведе над тиганите. Пържолата, която Ангъс му беше оставил, беше най-малката. Тревилиън обра последния остатък на соса, взе мръсен нож и покрита със сажди вилица от металната кана, върна се на трикракото си столче до стената и започна да яде. След първата хапка обаче погледна Ангъс с нов респект. Пържолата действително беше превъзходна.
— Нямаше да е и на половина толкова вкусна, ако не беше крадена — заяви Клер. — И мога ли сега да ви попитам нещо, милорд? Умеете ли и да пеете, да свирите на някакъв инструмент или да декламирате стихотворения?
Тревилиън се разсмя. Дъртото магаре и песен!?! Щеше да звучи като бичи рев.
Ангъс пренебрегна реакцията на Тревилиън и отговори:
— Знам наизуст това-онова от Боби Бърнс.
— Това е любимият ми поет!
Цял час Тревилиън наблюдаваше и слушаше как Мактарвит декламира романтичните стихове на популярния в Шотландия Робърт Бърнс. Тревилиън, разбира се, ги беше чел. Те никога не бяха го трогвали особено, но сега, когато чу как ги декламира Агнъс, промени мнението си. За броени минути в очите на Клер се появиха сълзи.
— Сигурна ли си, че си американка, дете? — попита Агнъс.
— Аз съм толкова шотландка, колкото и вие, Агнъс Мактарвит — отвърна тя със същия тежък акцент. — Само че семейството ми беше на кратко посещение в Америка през последните сто-двеста години.
Старецът се засмя с нея.
— Какво да направя още за теб, момиче?
Тревилиън се изправи.
— Трябва да тръгваме. Имам работа и… — Със същия успех можеше да говори на прозореца, толкова малко внимание му обърнаха двамата.
— Искам някой да ми посвири на гайда — каза Клер. — Откакто съм в Шотландия, още не съм чула гайда.
И двамата размениха поглед, в който се четеше, че това е най-голямото нещастие, което може да сполети човек през живота му. Тревилиън направо се ококори.
— Ей сега ще се погрижа за това — обеща старецът и изскочи от съборетината си.
— Трябва да се връщаме в Брамли. Чака ме работа и…
— Ами тогава си тръгвайте — прекъсна го Клер. — Сигурна съм, че лорд Мактарвит ще ме отведе в къщи. Или може да кажете довечера на Хари, щом се прибере, къде се намирам. Той ще ми изпрати кола.
Имаше смисъл в това, което казваше, и Тревилиън знаеше, че сигурността й не е застрашена от изражението на стареца беше ясно, че е готов да я брани с цената на живота си, което обаче не означаваше, че Тревилиън трябва да я остави сама из шотландските планини. Доколкото познаваше Клер, тя беше способна да падне в торфено езеро, да яде до пръсване, или да се напие до несвяст. Във всяко друго отношение бе в безопасност.
— Ще остана — отсече той.
Тя му се усмихна и пъхна ръка в неговата.
— Ще ви се отрази добре, ако малко си подадете носа от вашата кула — каза тя, отстъпи крачка назад и го погледна. — Всъщност знаете ли, че сега изглеждате много по-добре, отколкото онази сутрин, когато се запознахме? Кожата ви вече няма зеленикав оттенък. — Тя улови брадичката му и огледа лицето му отляво и после отдясно.
Докосна го и веднага осъзна, че не бива да го прави. Беше се стоплила от яденето, от уискито и от гостоприемството на Мактарвит и чувстваше Тревилиън само като близък човек. Докосването й беше като сестрински жест, с който искаше да го ободри, задето с всеки изминат ден изглежда все по-добре — но когато допря кожата му, той я изгледа толкова настойчиво със странните си очи, че тя се отдръпна.
— Аз… хайде да видим какво ни готви лорд Мактарвит.
Тревилиън се усмихна. Добре разбираше чувствата й в този миг. И какво чудно имаше? Беше млада и здрава, а той, макар и няколко пъти да го нарече „старец“, бе в разцвета на силите си. Усмихнат я последва навън. Изведнъж му се зави свят и се улови за рамката на вратата. За миг се поколеба, защото му костваше усилие да загърби уюта, топлината в къщата, и да се изложи на студа, който го пронизваше до мозъка на костите. Маларията беше напаст, от която нямаше спасение.
Напуснаха колибата в ранния следобед, а се върнаха късно вечерта. Тези часове Тревилиън прекара седнал върху влажната земя в напразни опити да се запази с дрехата на баща си от хапещия студ. На поляната около Клер прииждаха все повече шотландски мъже и жени. Агнъс беше намерил отнякъде гайдар, после дойдоха още двама. Някой кръстоса два ръждиви стари меча на земята и младо момиче затанцува върху тях. Клер попита девойката дали може да я научи на танца с мечовете.