И така естествено, както денят сменя нощта, той сложи ръка на гърдите й и я целуна по шията.
За миг Клер затвори очи, усетила устните му по кожата си. Несъзнателно разтвори бедра, а Тревилиън се претърколи върху нея. Внезапно той се преобрази от болно дете в страстен мъж.
Устните му милваха шията й нагоре към ухото. Захапа меката висулка, докато ръката му галеше ненаситно гърдите й. Клер изви гръбнак срещу него.
Дланите му се спуснаха надолу по хълбоците й и погалиха бедрата, но той се спря, улови брадичката й и я накара да го погледне. Изглеждаше решен да й докаже, че не е безпомощният болник, а е той, Тревилиън.
Тя прочете зова в очите му и го отхвърли. Обърна глава настрани.
— Не — прошепна тя.
Без да каже нито дума, Тревилиън се отдръпна и Клер се изправи. Ръцете и тялото й трепереха неудържимо. Час по-скоро трябва да се махам от тук, помисли си тя и тръгна към вратата.
— От колко време си тук? — попита Тревилиън.
Тя се спря насред стаята.
— Две нощи и един ден — отговори тя, все още неспособна да овладее треперенето си.
— И се грижеше съвсем сама за мен?
— Оман ми помагаше. — Клер си пое дълбоко дъх, за да се успокои.
— А какво казаха онези, от къщата, за отсъствието ти? Навярно Хари се е тревожел.
Клер разбираше защо й задава един след друг тези делнични въпроси — боеше се тя да не си отиде, искаше да я задържи поне още малко.
— Никой не знае, че бях в твоята стая. Сестра ми убеди всички, че съм много, много болна и не бива да ме безпокоят. Сигурно е разправяла, че съм пипнала едновременно едра шарка и холера — или някоя друга ужасно заразна болест. — Гледаше го за пръв път открито. Никога не беше забелязала, че има толкова гъсти вежди.
Той се усмихна.
— Ти си наистина невероятна и имаш прелестна сестра.
— Тя не го направи безкористно. Отмъкна смарагда на Оман за три дни, а от мен поиска колието ми с рубините.
— И ти й го даде?
— О, да. Не харесвам рубини, приличат ми на капки кръв. Смарагдите са много по-хубави. Нежни като пролетна зеленина.
Той затвори очи и се отпусна върху възглавниците.
— Благодаря ти.
Тя още усещаше устните му върху шията си.
— Мисля, че сега си по-добре. Оман ми каза, че след пристъпите бързо се оправяш. Вече трябва да тръгвам.
Той я погледна с умоляващ поглед.
— Моля те, не си тръгвай.
Клер беше сигурна, че той твърде рядко употребяваше думата „моля“…
— Аз… аз не мога да остана тук.
Лицето му се изкриви в познатата иронично — проницателна усмивка.
— Тръгваш си, защото те целунах!
— Не биваше да го правим — каза тя тихо.
— Бях още съвсем унесен. Не бива да ми се сърдиш за това.
— Не ти се сърдя. Просто…
— Аха, разбирам. Хари, нали? Тревожи те това, че моите целувки ти харесват повече от неговите. Или Хари още не те е целувал? Доколкото си спомням, той обича конете повече от жените, а опитните жени — повече от девиците.
— За твое сведение, аз харесвам целувките на Хари — отвърна тя озлобено и заобиколи леглото, за да види лицето му. — Обичам всичко у него. Във всеки случай е по-хубав от теб — с твоите черни като катран очи и с обезобразеното ти от белези тяло. Бас държа, че Хари няма нито един белег.
Тревилиън продължаваше да се усмихва с превъзходство.
— Но ти познаваш моето тяло, а не неговото — каза той толкова тихо, че тя едва го разбра.
— Отвратителен си.
Тя се обърна да си върви, но той я хвана за китката.
— Извини ме — каза той. — Извини ме за това, че поисках да любя една хубава жена, която лежеше в леглото ми. Това беше наистина отвратително от моя страна. Извини ме също, че завиждам на Хари, на когото всичко пада от небето. Права си: това е достойно за осъждане. В бъдеще ще се постарая да се владея по-добре.
Тя го изгледа гневно.
— Това не е искрено извинение.
— Но и не може да бъде такова, нали? Наистина може да ме проклинаш, но как да се разкайвам за нещо, което на драго сърце бих повторил?
Клер се разсмя.
— Ти наистина си отвратителен. — Искаше да измъкне ръката си, но той не я пускаше.
— Остани при мен. Хайде да си поговорим — помоли той и за миг тя съзря откровеност в очите му и молба, която беше искрена.
— За какво? — Още в мига, когато го каза, знаеше, че е загубена. Сама беше доловила в гласа си желанието да остане при него. — Аз трябва… — започна тя отново.
— Защо искаш да станеш дукеса? — попита той.
— Смешен въпрос. — Клер дръпна по-силно ръката си и я освободи от менгемето на дланите му. — Ако трябва да попитаме всички жени на света дали искат да станат дукеси, ще ми се да видя онази, която ще откаже.
— Дори кралиците, и принцесите ли?