— Мисля, че кралиците и принцесите с особено удоволствие биха станали дукеси. Престиж без всякаква отговорност.
— И ти ли това искаш — престиж?
— Аз искам Хари. Но сега наистина трябва да тръгвам.
— Не, не, остани още… разкажи ми нещо.
— Имаш предвид приказка?
— Не, истинска история. Разкажи ми за… — Той трескаво търсеше тема. Нещо такова, което да я накара да остане още малко при него. Тя му създаваше чувството, че наистина може да се излекува — не само от маларията, но и от всички рани, които беше получил през живота си. — Разкажи ми за своите родители.
Тя помълча малко.
— Ще ти разкажа една любовна история — истинска при това. Майка ми някога е била много хубава жена.
— Толкова хубава, колкото малката ти сестра ли? — Погледът му се насочи към гърдите й и гласът му стана тих и съблазнителен: — и като теб?
— Искаш ли да чуеш историята или не? — скара му се тя, но обърна настрани поруменялото си лице.
Той се усмихна и се облегна на възглавниците, явно доволен от въздействието на думите си.
— Да, разбира се.
— Трябва да се закълнеш в живота си, че няма да казваш на никого онова, което сега ще ти разкажа. Майка ми ще ме убие, ако научи. Тя би ме убила и ако разбере, че знам.
— Заклевам се — каза Тревилиън и се постара да изглежда сериозен.
— Майка ми с голямо удоволствие разказва, че произхожда от стара и уважавана вирджинска фамилия, но в действителност е прекарала детството си в дървена колиба в Смоуки Маутнънс. Израснала е без образование и бедна като църковна мишка.
— Но била хубава?
— Много хубава. На седемнадесет година напуснала бащиния си дом и заминала за Ню Йорк. Не знам откъде е взела пари за пътуването. Маймунката твърди, че баща й предния ден продал няколко свине и майка ми откраднала парите, докато родителите й спели, и запрашила за Ню Йорк. Но аз съм винаги малко скептична към историите, които разказва сестра ми. Така или иначе майка ми си платила пътуването и се появила в Ню Йорк в скъп костюм. Тук си намерила работа в парфюмерийния отдел на един елегантен магазин. И там се запознала с баща ми, влюбила се, омъжила се за него и двамата живеят щастливо заедно до ден-днешен.
— Разбирам — каза Тревилиън след известно време. Лицето му нямаше вече това меко, съблазнително изражение, а изглеждаше съсредоточено и напрегнато, както винаги, когато трябваше да реши някаква гатанка. — Двамата са се възползвали от великата американска свобода, с която твоята страна толкова се гордее, спечелили огромно състояние и направили от теб богата наследница и кандидат — дукеса.
— Не е точно така.
— Нима? — Погледът му беше толкова пронизващ, че сякаш би пробил дори стена.
— Моят дядо — бащата на баща ми — беше известен като Командора.
Тревилиън вдигна изненадано глава и я погледна с блеснали очи.
— Както виждам, името не ти е съвсем непознато — каза Клер и се усмихна, доволна, че е успяла да го впечатли.
— Каква щастлива случайност, че майка ти се влюбила тъкмо в сина на един толкова богат човек.
— Да. Може би няма да ми повярваш, но дядо ми съвсем не мислел да затрупа младоженците с пари. Във всеки случай не и със значителни суми. Те получавали десет хиляди долара годишно.
— Значи умирали от глад.
— За човек, свикнал да живее на широка нога като баща ми, това действително били трохи — отвърна тя светкавично.
— Но двамата с майка ти това не ги е смущавало. В края на краищата те се обичали.
Клер не позволи да я извади от равновесие със своя цинизъм.
— Когато дядо почина преди петнадесет години, остави в наследство около тридесет милиона долара. Той завеща на баща ми десет милиона, на майка ми също десет — дядо винаги защитаваше правото на жената на независимост — и на мен останалите десет като имущество под опека.
— А какво получи твоята достойна за възхищение сестра?
— Тогава тя още не беше родена.
— Мога да си представя, че и за нея ще има достатъчно пари.
Клер не отвърна нищо на думите му.
Той я погледна внимателно. Тя пререждаше машинално предметите на масата до леглото.
— И какъв е краят на историята? — попита той.
Клер не желаеше да му разкрива повече от вече казаното. Защо той никога не се задоволяваше с думите й. Защо ровеше като куче, надушило кокал под повърхността?
— Краят на историята ли? Той е съвсем прост. Моите родители похарчиха наследените пари.
Тревилиън направи ужасена физиономия. Клер се усмихна едва-едва.
— Баща ми е почитател на хубавите неща в живота. Пада си по коне, бренди и пътешествия със собствената яхта.
Значи безделник, реши Тревилиън.
— А майка ти? Тя как успя да пропилее своето наследство?