Когато минаваше покрай него, Тревилиън посегна към ръката й и за миг я улови.
— Не си тръгвай — прошепна той.
Клер го погледна в очите и за частица от секундата надзърна като че ли в дъното на душата му. За нищожен миг проникна под студената му грапава обвивка и разбра, че е самотен. Толкова самотен, колкото и аз, помисли си тя. И също толкова отритнат от обществото.
Мигът отлетя толкова бързо, колкото се появи и на лицето му отново се изписа онзи подигравателен израз, който й препречваше всякакъв достъп до душата му. Отблъсна рязко ръката й.
— Тръгвай, върви при своя дук. Ще видиш коня, който е купил за теб. — Тревилиън й обърна гръб.
Клер бързо взе решение. Наистина, каза си, че ще остане, защото той е болен и се нуждае от грижи. Но в себе си знаеше истината. Нуждаеше се от неговата компания, от острия му като бръснач ум, който я пришпорваше да мисли. Трябваше да признае — той й се надсмиваше, беше присмехулник и циник, но у него имаше виталност, която я заразяваше и й даваше чувството, че също е жива.
Клер без обяснения излезе от стаята, за да поговори с Оман. Написа бележка, с която съобщаваше на Маймунката, че няма да се върне преди вечеря и я молеше да залъгва дотогава Хари.
Когато Клер се върна при Тревилиън и му каза, че е уредила така нещата, че да остане при него чак до вечерта, той не си направи труда да й благодари. За миг се почувства изкушена да промени решението си, но мисълта да прекара деня с роднините на Хари й беше толкова противна, че беше готова почти на всичко, за да го избегне.
— Какво ще правим сега? — попита тя. — На карти ли ще играем?
— Ще пиша три часа, а после…
— Сядай тогава, а аз си тръгвам.
При тези решителни думи той едва не се разсмя.
— Ще те бия на шах — каза той.
— Така ли? Толкова ли си сигурен?
По-късно Клер се мъчеше да запази в паметта си този ден като един от най-забележителните в живота си. Беше виждала Тревилиън да се занимава с различни неща и да общува с други хора, но за пръв път тя самата ставаше единственият обект на вниманието му.
Играха шах по много особен начин. Тревилиън дори не поглеждаше към дъската. Клер му казваше коя фигура е преместила и той веднага, без секунда колебание, й казваше къде да премести някоя от фигурите му.
И докато играеха, разговаряха. По-скоро — той задаваше въпроси, а тя отговаряше. Мъжете, с които досега беше общувала, искаха да говорят само за себе си, но Тревилиън беше любопитен да научи всичко за нея. Интересуваше се не само как е живяла в Ню Йорк, какво е чела и видяла, но и какво е мислела.
Какво е мнението й за английските мъже и по какво се отличават те от американските? Ами жените? Разпитваше я каква е разликата между американския и британския начин на живот.
Клер се замисли за миг.
— Не разбирам отношението на английската аристокрация към парите. Ако един американец се нуждае от пари, той ги печели. Намира начин да инвестира, да изнамери нещо ли пък си намира работа. Изобщо труди се, за което му плащат.
— А англичанинът не, така ли?
— Не знам, тук обикновеният човек също работи, но на аристократите дори не им хрумва, че трябва сами да вършат нещо. Напоследък чух, че граф Енгю бил почти банкрутирал, и всички говореха само за това, че трябвало да продава хубавите си земи и къщите си. Позволих си да забележа, че щом земите му са плодородни, той би могъл да ги обработва и така да покрие дълговете си.
Клер направи своя ход на шахматната дъска и го погледна.
— И знаеш ли какво стана? Всички в стаята млъкнаха и ме изгледаха така, сякаш бях казала нещо неприлично.
Тревилиън не откъсваше очи от нея. Не си даваше труд дори да погледне или докосне фигурите си, цялото му внимание бе съсредоточено върху момичето срещу него.
— Но въпреки това ти искаш да станеш част от тази аристокрация?
— Омъжвам се за Хари, защото го обичам — отсече тя.
— А какво мислят англичаните за теб?
Клер се засмя.
— Изглежда ме смятат за кръстоска между индианец и кабаретна актриса. Прекалено често ги шокирам.
— Представям си. Не вярвам благонравна английска девойка да се съгласи да живее в дома на мъжа преди сватбата, както ти постъпи.
Тя не се разсърди от тази забележка.
— Така е — призна тя. — Но ние с Хари почти никога не оставаме насаме, а ти си… — „достатъчно стар, за да ми бъдеш баща“, искаше да каже, но когато Тревилиън повдигна вежди, тя извърна поглед, изчерви се и изтърси: — На колко години си всъщност?
Беше забелязала, че той иска да знае всичко за другите, но никога не казва нищо определено за себе си. Замълча и сега за възрастта си. Сякаш недочул въпроса, продължи да я разпитва за семейството й. Искаше да знае защо викали на очарователната й по-малка сестра Маймунката.