— Все още не ме разбираш, нали? Като дукеса ще нося голяма отговорност. Мое задължение ще бъде да се грижа за добруването на тези хора. Ако гладуват, аз ще трябва да разреша проблема.
Тревилиън презрително се изсмя.
— Тези хора отдавна не са ни крепостни. Те само обработват нашата земя под аренда. Дукът вече не ги съди и не решава съдбата им. — Той вдигна вежди. — Ти искаш тоалетните на двадесети век и клана на шестнадесети век.
— Може би — каза тихо Клер. — Всичко изглежда толкова сложно.
Седеше със скръстени ръце и известно време размишляваше над този проблем. После се усмихна.
— Не знам какво точно бих направила. Но съм твърдо решила да опитам.
— Вярваш ли, че майката на Хари ще ти разреши да правиш каквото си поискаш?
— О, да. Хари ми каза, че ще мога да правя каквото аз намеря за правилно.
Тревилиън изръмжа недоверчиво. Клер погледна към шахматната дъска и видя, че той междувременно бе продължил да играе сам срещу себе си.
— Спечели или загуби? — попита го тя.
— Спечелих, разбира се — отвърна той сияещ.
Клер се засмя от сърце и за момент се почувстваха толкова близки. Приятели сме, помисли си Клер. Въпреки някои случки, за които беше по-добре да ни си спомня, лека-полека ставаха истински приятели.
— Разказах ти неща, които досега не съм разказвала на никого — каза тя тихо. — Издадох ти тайната на майка си и споделих с теб мисли, които не съм казвала на никого. — Нарочно помълча малко. — Богатството не е леко бреме. Не беше лесно да отрасна като внучка на Командора. През моя живот… — Тя спря и вдигна ръка да се защити от упрека му. — Знам, знам — ти ще възразиш: през твоя толкова кратък живот. Вярно е, че не съм живяла много, но съм живяла доста съзнателно. Моите родители… не са… — Търсеше думи, които да не прозвучат жалостиво.
— … Май не са се държали винаги като възрастни — притече й се на помощ Тревилиън.
— Да, точно така. Често имаше периоди, в които имах чувството, че аз съм възрастната.
От всичко, което Тревилиън беше чул за нейните родители, беше останал с впечатлението, че те са зрели като шестгодишни деца. Представяше си как тези богати, разглезени хора се осланяха във всички възможни случаи на младото момиче пред него: тя ще се омъжи за онзи, когото те одобрят, за да получат онова, към което се стремят с всички сили. Бяха получили шанс в живота, какъвто се пада на изключително малко хора и го бяха проиграли безсмислено. И сега очакваха от Клер да им даде втори шанс.
— Ти ми разказа живота си.
— Да. — Тя се обърна и погледна през прозореца. — Имало е много хора, които са търсели приятелството ми — но рядко заради самата мен.
— Търсели са те заради парите ти — каза той брутално.
— Да, точно така.
Когато тя не продължи мисълта си, той се помъчи да отгатне какво искаше да каже с последните си думи.
— И сега се питаш дали и аз не ламтя за парите ти?
— Може би — прошепна тя. — Винаги, когато хората са мили с мен, ставам подозрителна.
— Но не и към Хари.
Тя се усмихна, когато спомена Хари, но мигом забрави за годеника си. Потъна в тъмните очи на Тревилиън, които сякаш изпълваха цялата стая.
Опомни се и погледна часовника на гърдите си.
— Ще тръгвам. Време е да се облека за вечеря. За нищо на света не искам да пропусна изненадата с коня. А и ми е домъчняло за двете сестри, които крадат сребърни прибори от масата.
— Не казвай само, че двете стари дами са още живи!
— Живи и здрави са и си крадат на воля!
Тя пристъпи към леглото.
— Няма да умреш докато ме няма, нали?
— Няма, разбира се. А ако се случи нещо, Оман ми е под ръка.
— Имаш страшен помощник! Излезе и те остави на самотек — без всякакви грижи.
— От опит знае, че оздравявам по-бързо с хубаво момиче в леглото.
Клер се изчерви до корена на косите си.
— Направо си невъзможен. Настоявам да вечеряш добре и после да спиш.
— Слушам, мадам — отвърна той покорно. От вратата още веднъж се обърна към него.
— Уили, много ти благодаря, че си мой приятел.
Очите му се разшириха, когато употреби детското му име, но премълча. Човекът, който се грижеше така за него, имаше право да го нарича както му харесва. Усмихна й се и тя излезе от стаята.
Клер изтича надолу по старото вито стълбище, но долу й хрумна да попита Тревилиън може ли да вземе някои от книгите му. Качи се отново горе и влезе в гостната му. Оман не се мяркаше никъде, а когато надникна в спалнята, установи, че Тревилиън вече е заспал.
Извади една книга от вградения шкаф и се обърна да си върви. Но в последния миг реши да разгледа единадесетте маси, превърнати в писалища.
Още от първи ден изгаряше от любопитство да узнае какво пишеше Тревилиън. Погледна още веднъж към спалнята, в която цареше пълна тишина и се доближи до първата маса.