На нея лежаха натрупани цяла грамада бележки. Бяха изписани с най-ситния почерк, който беше виждала през живота си. Взе едно по-голямо листче, но не успя да разчете нищо.
След като надникна още веднъж в спалнята, отнесе бележката до прозореца и я вдигна срещу залязващото слънце.
Доколкото разбираше, това бе описание на градска крепостна стена. Посочваха се данни за височината, ширината и материала на отбранителното съоръжение. Върху гърба на бележката намери размерите на отделните камъни и началото на теоретично изложение за времето на градежа.
Остави бележката върху първата маса и отиде при следващата. На нея, изглежда, имаше само преводи на стихотворения от непознат за нея език. Не схващаше смисъла на написаното и затова продължи по-нататък. Четири маси очевадно бяха определени за преводи от различните езици. На друга бяха натрупани ръкописи, посветени на Китай. Ръкописите върху следващата разказваха за търсене на злато в Арабия.
Едва когато стигна до седмата маса, започна да се досеща. Тук откри проект за азбука на пешански език. Не че разбираше този език, но отстрани имаше множество бележчици, които описваха звуковете в него. А името на Пеша се срещаше навсякъде.
На Клер й се подкосяваха краката, когато се върна при първата маса и още веднъж разгледа внимателно дребния почерк върху малките бележки. Беше чела, че капитан Бейкър често посещавал народи, настроени враждебно към писането, фактът, че си води бележки, би могъл да му струва живота. По тази причина той често пишел върху миниатюрни листчета, които можел да скрие мигновено. Когато прочете на времето разказа на капитан Бейкър за тайните му записки, тя се възхити от дързостта му. Ако бяха намерили дори само една бележка у него, щяха да го убият на място.
Вземаше късчетата хартия от масата и четеше, колкото можеше: записка за езика на Пеша и жителите й, миниатюрни скици на пешанци и техните дълги одежди, с ръце, от горе до долу отрупани с накити; записки за размерите на стените и разстоянията между тях.
Насочи се към осмата маса и преживя най-големия шок в живота си, тъй като там намери бележки за самата себе си, написани, както веднага позна, с дребния уверен почерк на Тревилиън. Беше записвал всеки разговор, който бяха водили досега. Прелисти набързо страниците, в които се разправяше как се опитвала да излезе на глава с обитателите на Брамли. Тревилиън блестящо я описваше като добронамерено, но твърде наивно дете.
Сред изписаните страници намери още скици. Вече беше виждала стотици илюстрации на капитан Бейкър и познаваше отлично стила му. Най-отгоре имаше скица, изобразяваща как е преметнала Хари върху един стол и го тупа по гърба, за да излезе костилката, с която се задавил. Тя беше грамадно, прилично на кон женище, а Хари — малко слабовато човече. Друга рисунка я показваше седнала до прозореца на Тревилиън и забила нос в някаква книга, да гризе ябълка. Отдолу пишеше: „Богата американка чете капитан Бейкър на латински.“
Откри трета скица, на която беше възседнала подплашен кон. Размахваше камшика, за да накара стар болен човек да усмири коня й. На друга карикатура седеше начело на невероятно дълга маса, с херцогска корона на главата, а от двете й страни бяха насядали роднините на Хари, всичките великолепно шаржирани.
Бавно, безкрайно бавно остави листовете на масата и пристъпи към прозореца.
— Намери ли каквото търсеше? — попита Тревилиън зад гърба й.
Клер дори не трепна, когато чу гласа му. Обърна се и го видя, облечен в странен халат, да й се усмихва, сякаш очакваше да бъде поздравен, задето толкова дълго е опазил тайната си.
— Ти си капитан Бейкър — успя да прошепне тя.
— Точно така — гордо произнесе той и зачака.
— Трябва да вървя. Хари вече си е дошъл.
Усмивката угасна върху лицето на Тревилиън. Улови я за ръката, преди да стигне до прага.
— Само това ли ще ми кажеш? Преди ме засипваше с въпроси за капитан Бейкър.
Клер дори не го погледна.
— Няма какво повече да кажа. — Колкото се може по-учтиво освободи ръката си и тръгна надолу по стълбата.
— Ще те видя ли утре? — извика той след нея.
Тя се спря и се обърна назад.
— Не. — И продължи надолу.
— Все ми е едно дали ще дойдеш ли не — извика Тревилиън след нея. Ех, тези женски настроения, помисли си той. Току-що се бяха запознали и тя обяви капитан Бейкър за велик човек… да, точно думата велик беше употребила, а сега, когато кумирът й стоеше пред нея от плът и кръв, побягна като от чума.
Тревилиън тръсна глава, може би пък избяга, обзета от страхопочитание през него? Такова нещо беше забелязвал и у други свои почитатели. Едва говореха от смущение.