Клер погледна към дукесата и забеляза тържествуващата й усмивка. Изражението й недвусмислено говореше, че тя господства над сина си и така ще бъде винаги.
— Трябва да си вървя — каза Клер. — Аз… аз обещах на майка си да я посетя преди вечеря. — Внезапно почувства, че ако остане тук още само миг, ще експлодира.
Хари се надигна от майчиния си стол.
— Остани, ще поръчам още чай. Защо не разкажеш на мама за кобилата, която ти подарих. Още не си й измислила име. Може двете да помислите по въпроса.
— Наистина трябва да вървя, много благодаря, Ваша светлост, за… за всичко.
— Почакай — обади се Хари. — Ще те изпратя.
— Не, моля те, недей — отвърна Клер. — Време е да си вървя. — Беше стигнала до състоянието, в което й беше безразлично дали ще я сметнат за невъзпитана. Просто чувстваше с пределна яснота, че трябва веднага да напусне тази стая.
Когато затвори вратата след себе си, изпита чувството, че най-сетне отново може да си поеме дъх. Струваше й се, че като по чудо се е измъкнала от ужасна опасност. Сякаш се беше събудила от невероятен кошмар. Само че сега ставаше ясно, че този кошмар е самата действителност.
Не биваше да губи разсъдък. Трябваше да измисли някакъв изход. Много жени имаха ужасни свекърви. Това се случваше често, неслучайно съществуваха толкова анекдоти за майки, привързани като с вериги за синовете си. Собствената й майка често казваше, че един мъж обича най-много майка си и нито една съпруга не може да се конкурира с нея в сърцето му.
Клер се върна в стаята си. Не, положението не беше чак толкова ужасно. Старата жена просто обичаше сина си и искаше да е добре нахранен, облечен и да се грижат за него, когато се разболее. Всъщност не настояваше за нищо повече.
В стаята си видя, че госпожица Роджърс й беше приготвила роклята за вечеря. Едва успя да разкопчее копчетата на гърба си, тъй като прислужницата не се виждаше никъде. Госпожица Роджърс имаше собствено разписание на деня и не се отклоняваше ни на йота от него. Беше определила кога точно е времето за вечерното преобличане и след него изчезваше някъде. Ако умопобърканата американка не спазваше графика, нейна си работа, госпожица Роджърс нямаше да си обърква живота заради една чужденка.
Клер взе роклята от леглото. Щеше да отиде на вечеря и да се държи като че ли нищо не се е случило. Щеше да се усмихне на Хари и да му каже, че за нея е било удоволствие да се запознае с майка му. И още ще го посъветва отсега нататък да не носи килт, тъй като може да се простуди.
Клер закри лице с длани. Не искаше да ходи на вечеря, да служи за посмешище на тези хора, които не сваляха очи от нея, но не считаха за нужно да я заговарят. Не искаше да вижда и Хари и да се насилва да го лъже, че майка му е приятна личност.
Имаше един човек, с когото искаше да поговори — Тревилиън. Не, помисли си тя, той вече не е Тревилиън, а е прочутият, безсрамен, ползващ се с лоша слава капитан Бейкър. Ако отидеше при него, той щеше да изслуша неволите й и с най-голямо удоволствие ще я изтипоса на карикатура заедно със свирепата саката дукеса. Най-вероятно да я изобрази как пълзи на четири крака пред онази жена.
Не, нямаше да отиде при Тревилиън. Не можеше да му се довери. Беше я предал. Изслушваше я само за да събира материал за карикатурите и записките си.
С кого другиго би могла да поговори? С майка си и баща си? Почти пребледня при тази мисъл. Нейните родители, доколкото напоследък въобще ги виждаше, така се бяха приспособили към живота в тази голяма къща, сякаш са се родили тук. Маймунката я беше осведомила, че баща им дори се канел да участва в театралните пиеси в източното крило.
Но имаше на този свят един човек, комуто можеше да се довери, помисли си тя — един човек, който щеше да я разбере и да й даде съвет. Хвърли вечерната рокля на леглото и грабна костюма си за езда. Пак щеше да пропусне вечерята, което без съмнение ще бъде докладвано на Нейна светлост. Но това не я интересуваше. Тя на всяка цена трябваше да поговори с някого.
Не беше лесна работа да намери старата съборетина на Мактарвит сред баири и гъсталаци. Клер тъкмо се чудеше как да прекара коня си през жилавите храсти, когато старецът се появи. Сякаш я чакаше. Сигурно някой му съобщаваше за приближаването на пришълци — вероятно дечурлигата, помисли си Клер. Той явно вземаше мерки, за да пази скъпоценното си уиски.
Мактарвит стоеше на едно възвишение, метнал старата си кремъклийка през рамо, и вятърът си играеше с износения му килт. Когато го забеляза, от очите й бликнаха сълзи. Този човек беше единственият, който оправда очакванията й за Шотландия. Всичко останало я объркваше и разочароваше.