— Пак спечелих — каза Сара на баща си. — Мамо, скъпата ти дъщеря иска да ти обясни, че трябва да се обръщаш към Хари с „Ваша светлост“. Което значи, че е прочела много книги и знае всичко на този свят. Ти, напротив, не си прочела нищо през живота си и затова нямаш понятие от Шотландия или от каквото и да било. — Маймунката погледна майка си с усмивка на невинен ангел.
— Никога не съм твърдяла такова нещо — слиса се Клер. — Казах само…
Но Арва не искаше да чуе нищо от нея.
— Клер, знам, че ме смяташ за невежа. Използваш всеки случай да ми покажеш какво мислиш за усилията ми да те наложа в обществото. Аз обаче съм твоя майка, Клер, и ти ми дължиш уважение. Е да, ние сме невежи, ние сме глупави…
Докато Арва редеше до болка познатите оплаквания, Клер хвърли свиреп поглед към Маймунката. За кой ли път се питаше дали сестра й се е родила такава, или е придобила злобата си веднага след раждането. Независимо дали причините бяха вродени или придобити — Сара Ан изпитваше невероятно удоволствие да превръща в ад живота на по-голямата си сестра.
— Твой ред е да раздаваш, Маймунке — обичливо каза Джордж на малката си дъщеря. Арва, изглежда, нямаше представа за истинската същност на Сара, но Джордж знаеше прекрасно какво върши момичето. И Клер често се вбесяваше от това, че баща й вижда като на длан малката злосторница и дори изпитваше радост от нейните хитри, коварни машинации. Немирницата го развличаше, докато Клер се чудеше как да се справи със Сара Ан.
Беше почти полунощ, когато семейство Уилъгби пристигна в Брамли. На лунната светлина те естествено не можаха да разгледат подробностите на къщата, която щеше да стане едно от бъдещите жилища на Клер, но поне оцениха нейната големина. Огромна беше слаба дума за нея. Стояха пред висока сграда, най-малко на четири етажа, но в сравнение с ширината й нейната височина беше направо нищожна. Искаше ли човек да стигне от единия й край до другия, трябваше да се приготви за продължителна разходка.
Клер погледна към майка си, която се взираше като хипнотизирана от прозореца на колата. Величествената постройка беше предизвикала нечуван ефект: Арва Уилъгби бе загубила ума и дума.
Те спряха някъде около средата на фасадата и кочияшът похлопа на вратата. Стори им се, че измина цяла вечност, докато им отвориха. Време, достатъчно, за да се окопити Арва и да се възмути, че никой не я чака на прага.
— Намирам, че трябваше да изпратят някого да ни посрещне — отсече Арва. — В края на краищата дъщеря ми е бъдещата дукеса. Да не би да ни смятат за скитници, които търсят подслон? Може би майката на Хари е бясна, че дъщеря ми ще й отнеме титлата. Може би тя е…
Търпението на Клер се изчерпи и я сряза:
— Тя ще си остане дукеса. Тя е дукесата — майка, което не е по-малко от истинска дукеса.
Арва въздъхна дълбоко.
— Съзнавам, че нямам твоите изключителни познания, скъпа моя, но се боя, че нямах и твоите добри условия, за да ги получа. Но в крайна сметка аз ти създадох тези условия, нали?
— Мамо, аз… — започна Клер, но спря, когато най-сетне дебелата дъбова врата се открехна и един старец по халат ги заоглежда със сънливи очи.
За броени секунди Арва се озова вътре и започна да се разпорежда как да бъде подслонена нейната свита и обозът й. Беше довела със себе си две пътни коли, претъпкани с куфари и сандъци, и още един файтон, с който пристигнаха нейната камериерка, прислужникът на Джордж и гувернантката на Маймунката — дребна женица, наплашена до смърт от младата си възпитаница.
— А голямата ми дъщеря, бъдещата дукеса, ще има нужда от камериерка. Нейната прислужница — тя изрече думата с унищожително презрение — избяга и се омъжи за един англичанин.
Мъжът, когото Клер взе за иконома на имението, слушаше исканията на Арва, без да проявява ни най-малък интерес към тях.
— Е, да, всеки си има вкус — каза той тихо със своя шотландски акцент. Май само Клер го чу, но във всеки случай тя беше единствената, която прихна, а мъжът се обърна към нея и едва забележимо й се усмихна.
Въпреки енергичните команди на Арва мина цял час, докато ги настаниха в стаите им. Клер се съблече и се строполи върху огромното легло. Преди да се завие, беше вече заспала.
Но не спа дълго. Събуди се зъзнеща. Одеялото беше тънко, а в камината не гореше огън. С тракащи зъби слезе от леглото и затърси банята. Баня нямаше. Не намери и свещник.
След като снова известно време из непрогледната тъмнина, най-сетне тя напипа кутия кибрит и няколко свещи. Запали една от тях и я вдигна високо над главата си, за да се огледа. Но видя само грамадното легло и тежки дъбови мебели. На стената отсреща висеше и една картина, голяма колкото гардероб, от която някаква жена я гледаше втренчено. Жената от картината се усмихна и Клер си помисли, че разбира неловкото й положение.