— Е, момичето иска поне да опита — прошепна Ангъс.
— Да, тя ще опита и ще бъде смазана. Защото няма зад гърба си богатия опит на другата в интригите и жестокостите.
— Какво ще стори старицата, ако узнае, че момичето се опитва да й се опълчи?
— Ще го затвори някъде. Откъде да знам? И не ме засяга.
Ангъс мълчеше и не помръдваше, вперил очи в по-младия мъж.
Тревилиън заговори тихо, сякаш сам със себе си:
— Старицата много бързо ще отгатне намеренията на Клер дори само по лицето й. Момичето не умее да се преструва. Освен това ще разкаже всичко на Хари. — Той изсумтя презрително. — На своя съвършен Хари. Със същия успех би могла да го изкрещи право в лицето на майка му. Хари няма мозък да проумее, че така излага Клер на опасност. Щом тя го помоли да й помогне да оженят Лий и Кинкейд, това ще му се види така трудно и досадно, че ще изтърчи да се оплаче на майка си.
— А тя веднага ще разбере какво всъщност става.
— Да — съгласи се Тревилиън. — Старицата ще проумее, че Клер се опитва да й отнеме част от властта. И ще отвърне на удара с удар.
— Както е постъпила някога с онова непослушно момченце — промърмори Ангъс.
По лицето на Тревилиън не пролича да е чул тези думи.
— Тя ще изчака, докато Хари и Клер се оженят. Боже милостиви, сега сигурно бърза да определи датата на сватбата. Разбунтува ли се, Клер е загубена.
— Какво ще й направи старата?
— Не мога да си представя — отговори Тревилиън тихо. — Ще я измъчва по начин, за който и най-свирепото африканско племе не би се сетило. Ще прекърши волята и духа й, както го стори с Лий. Знаете ли, че Лий като малка беше голяма немирница? Дори ни предвождаше в лудориите, които ние…
Той млъкна, защото Ангъс беше станал и тръгнал към вратата.
— Къде отивате? — изръмжа Тревилиън.
— Не казахте ли, че имате работа? А аз се връщам при момичето. Може да се простуди. Трябва да се погрижа за нея.
— Оставили сте Клер сама в оная колиба? Ами ако някой я нападне? Ако…
Ангъс се усмихна.
— Тук е Шотландия, по-сигурно място няма, или сте забравили? Не сме в Африка при даваните. Нито пък в оня град, дето все го търсихте и така не го намерихте.
— Намерих го.
— Не, момче, вие умряхте там. — Дълги мигове двамата мъже се гледаха изпитателно в очите, докато Ангъс отклони поглед. — Трябва да се връщам при момичето. Останете си тук и си пишете книгите. А когато оздравеете, върнете се при вашите диваци на другия край на света. Оставете тази къща на хора като Хари и майка му. Това не ви засяга. Вие не сте дукът. Не сте глава на клана. Не вие се жените за момичето. Останете си тук във вашата кула със слугата, яжте, спете, пишете и стойте настрана. Животът вън не ви засяга.
След тези думи старецът му обърна гръб и заслиза по стълбите. Тревилиън се приведе над писалището и взе писалката. Още работеше върху книгата си за Пеша. Щеше да разкаже на света истината — как той, преоблечен като местен жител, посети тайнствения град. Щом Джек Пауъл тържествено обяви, че е влязъл в Пеша, Тревилиън щеше да престане да мълчи и да публикува тази книга. Тогава всичко щеше да се изясни, защото никой на света не можеше да го опровергае.
Джек си въобразяваше, че е откраднал всичките му бележки за Пеша, когато го заряза болен, но Тревилиън пазеше в главата си много повече информация, отколкото беше поверил на хартията.
Минаха часове, когото Оман влезе на пръсти и му подаде плоско пакетче.
— Какво е това? — попита Тревилиън.
— Американската дама го донесе. Каза да ви го предам. — Тревилиън се досети, че става дума за Клер — в устата на Оман „дама“ беше високо признание. Намръщен отвори пакетчето, но когато извади първия лист, направо се ококори.
Рисунките бяха непретенциозни, направени от неопитна ръка, но не беше трудно да се познае кого изобразяваха. Клер беше рисувала него. Ето тук той беше пладнешки разбойник, когото бесеха на едно дърво. В другия ъгъл той бе малко момче, което стоеше самотно и с подигравателна усмивка зяпаше играещите деца, но си личеше колко му се иска да е с тях. А на средната скица той седеше съвсем сам в една кула.
Обзе го гняв. Как смееше тази американка, тази госпожица Никоя да го прави на палячо с тези рисунки! Как си позволяваше да го съди, да осмива слабостите му! Как дръзваше да…
Огледа още веднъж скиците и гневът му премина в обида. Оман, лишеният от чувства Оман, който посрещаше всичко с каменно лице, едва се сдържа да не прихне, когато видя карикатурата с разбойника.
— Не виждам нищо смешно — изсумтя ядосано Тревилиън.
— Има голяма прилика. Вижте очите и стойката. Много прилича на вас.