— Глупости — сопна се Тревилиън, и издърпа листа от ръцете му. Но после, когато слугата излезе, той отново се вгледа в рисунките и против волята си започна да се усмихва. Колкото повече ги разглеждаше, толкова по-широка ставаше усмивката му. Нима Клер бе забравила, че той е великият капитан Бейкър? Как смееше тази безсрамна малка американка да се надсмива над човек с неговите заслуги? Само той, Тревилиън, имаше право да се подиграва на другите.
Хвърли листа на масата и разбута дървата в камината. Клер не го засягаше и разговорът с Ангъс с нищо не променяше отношението му към нея.
Но изведнъж си спомни как се беше грижила тя за него по време на маларичния му пристъп. Не можеше да му помогне, но въпреки това бе останала при него. И на никого не беше казала кой е всъщност.
Преобърна още няколко пъти горящите дърва. Не го интересуваше войната на Клер с майката на Хари. Майката на Хари, помисли си той и направи гримаса. Жената беше и негова майка. Макар да беше видял от нея само обиди и издевателства.
Знаеше колко опасна можеше да бъде тя. Беше способна на всичко. Нима не изгони деветгодишния си син от къщи и не го прати при онзи стар изверг, баща си? Лиши го завинаги от семейство, дом и детство само защото бил невъзпитан и неучтив. Две седмици живот при стареца му бяха достатъчни, за да разбере колко много го мрази собствената му майка.
А какво ли щеше да направи дукесата с Клер, когато открие, че се опитва да я измести? Щеше ли да я превърне в своя пленница, както беше постъпила с Лий? И кой щеше да защити момичето? Със сигурност не Хари. Скандалите щяха да му пречат спокойно да ходи на лов. А родителите на Клер — щяха ли да я защитят? След всичко, което беше чул за тях, Тревилиън силно се съмняваше. Те щяха да получат всичко, за което мечтаеха — пък било и за сметка на собствената си дъщеря.
Значи в крайна сметка нищо нямаше да се промени. Както и преди старата дукеса щеше да се остане единственият и абсолютен господар на тази къща и на душите в нея — а сестра му и Клер щяха да бъдат нейните заложници. Животът щеше да си продължава както преди.
Тревилиън се опита да си представи как щеше да живее Клер под ботуша на старицата. Със сигурност нямаше да стъпи повече в къщурката на Мактарвит, да пие уиски да танцува със селяните.
Всъщност тук едва ли щеше да има селяни, с които да танцува. Тревилиън предполагаше, че майка му смята да използва част от парите на Клер, за да купи овце. А хората пречеха на овцете.
Тревилиън се загледа през прозореца. Всичко това не го засягаше. Беше се върнал в тази къща само да възстанови здравето си и да пише. Щом оздравееше и завършеше книгата, щеше да си отиде. Разбира се, ако Хари изпълни обещанието си да финансира експедициите му. Това значеше до няколко месеца да е отново в Африка. Там го чакаха още толкова неразкрити тайни.
— Не ми пука — извика той с пълен глас.
Погледна още веднъж скиците и повика Оман.
Глава четиринадесета
Хари спеше толкова дълбоко, че Тревилиън трябваше да го разтърси няколко пъти. Хари се обърна по корем, погледна злобно брат си, зарови глава под възглавницата и продължи да спи.
— Искам да говоря с теб — каза Тревилиън.
— Никога ли не спиш, по дяволите?
— Докато мога, не спя. — И пак го разтърси. — Събуждай се, защото няма да те оставя.
Хари изкриви лице и, стенейки, седна в леглото.
— За човек, който търси тук само убежище, си ужасно досаден. Хайде, кажи си болката.
— Какво се е случило днес между Клер и майка ти?
Хари отвори очи. Изглеждаше искрено учуден.
— Нищо особено. Клер настояваше да се запознае с мама и днес желанието й се сбъдна. Пиха заедно чай.
Тревилиън се вгледа внимателно в брат си. Човешката слепота го удивляваше. Несъмнено Хари беше убеден, че майка му и Клер се разбират прекрасно. Дори не бе забелязал как Клер, според разказа на Мактарвит, е избягала потресена от стаята.
— Какво ти разказа Клер за срещата? — попита Хари.
— Не съм говорил с нея.
Хари се усмихна. Радваше се, че малката му американка не се среща повече с брат му.
— Откъде знаеш тогава, че не е доволна?
— Просто чух.
Хари се прозина. Тия игри на криеница го отегчаваха.
— Ако това е всичко, което имаш да ми кажеш, по-добре да си лягам.
— След като се ожениш за Клер, ще… я пратиш ли във вдовишкото жилище? — Тревилиън наблегна презрително на местоимението.
— Не знам защо си си втълпил, че майка ни е звяр. Тя е една обикновена, достойна за обич жена и винаги е била такава. Ако си дадеш труда да я опознаеш по-добре, и ти ще се убедиш в същото. Що се отнася до въпроса ти — не, мама няма да се изнесе във вдовишкото жилище. Смятам, че ще бъде по-добре да остане тук, близо до мен. Тя почти не може да ходи, както знаеш.