Тревилиън се изправи и тръгна към вратата. Трябваше да поговори с Лотрис. Може би пък не беше толкова нещастна, колкото Клер си мислеше?
Глава петнадесета
Увита като пашкул в леглото си, отначало Лотрис не обърна внимание на поскърцването. Но и в полусън знаеше, че всеки шум означава тревога от стаята на майка й. Какво ли искаше пак? Да й разтрие краката? Да й реши косите, докато заспи? Да донесе гореща вода или може би чай? Или пък да й чете на глас? Понякога Лотрис си мислеше, че старата и среднощ само това прави — чуди се с какво още да я измъчва. Чичо й Джеймс веднъж беше казал, че Юджени въобще не спи, защото и най-злият човек не може да се сети за толкова пакости, ако не мисли за тях всеки ден по двадесет и четири часа.
Лотрис отметна завивката и със затворени очи стъпи на пода. Едва когато през миглите й проникна светлина, тя погледна. Старата тайна врата в ламперията зееше отворена и до нея, с горяща свещ в ръката, стоеше духът на мъртвия й брат. Лотрис притисна кокалчетата на пръстите си към устата си, за да не изпищи, мушна се обратно в леглото и понечи да се завие през глава.
Призракът й се усмихна.
Лотрис искаше да избяга или поне да извика, но не можеше да издаде нито звук. Ужасът парализираше езика й.
— Но, мила — усмихваше се духът — това съм аз.
Лотрис лежеше трепереща и гледаше втренчено нашественика. Примигна няколко пъти. Той не приличаше на призрак, а на мъж от плът и кръв, проникнал в стаята през забравената от години тайна врата. Тя бавно седна в леглото и той пристъпи към нея.
— Истински съм — каза той. — Поне доколкото някога съм бил.
Тя го разгледа по-внимателно. Нима беше нейният брат?
— Уили? — прошепна тя.
Той кимна още веднъж, после се озова при нея. Лотрис разтвори ръце и той зарови лицето си в шията й, докато тя скри своето в косите му.
Той беше реален. Ох, слава на Бога и на всичко свято — той наистина беше жив!
Лотрис заплака. Отначало сълзите се стичаха безшумно от миглите й, но после, докато галеше ръцете и гърба му, сякаш за да се увери в неговата реалност, тя зарида.
— Успокой се, мила, аз съм тук — прошепна Уили и я притисна към себе си.
Носеше чудноват копринен халат и меки ботуши на краката. С помощта на палеца на левия си крак смъкна десния си ботуш, после и левия, пъхна се в леглото при Лотрис и я взе в прегръдките си, сякаш беше едновременно брат и любовник. Отначало се опита да я успокои. Но като видя, че тя не може да спре, остави я да се наплаче, само я притисна по-силно до себе си.
Мина много време, докато пороят от сълзи поутихна. Тогава Лотрис усети колко приятно и утешително й действа прегръдката му. От години не беше чувствала с кожата си топло човешко тяло. Уили бе по-голям от нея само с една година и като деца двамата бяха много близки. Големият им брат Алекс, бъдещият дук, беше прекалено зает със себе си, за да си губи времето с едно момиче. Но тя и Уили бяха приятели.
Не го беше виждала, откакто едва деветгодишен го изгониха от къщата. Това беше най-черният ден в живота й. Какво бе лицето на Уили, нейният приятел, най-скъпото й същество на света, когато за последен път я погледна от файтона! Докато беше жива, нямаше да забрави тази гледка. Тогава баща й каза, че Уили ще се върне отново след няколко месеца, но Лотрис погледна строгото лице на майка си и разбра, че брат й нямаше да живее повече с тях. Беше извършил непростимото престъпление да се противопостави на майка им. Не я слушаше и се надсмиваше над нейните наказания, предупреждения и закани. Но, разбира се, майката победи, тъй като в крайна сметка Уили беше само едно малко момче. Бащата се интересуваше само от наследника си Алекс, бъдещия дук, и според Лотрис в душата се би доволен, че непослушният Уили няма да му създава повече неприятности.
— Наистина ли си ти? — прошепна тя, опитвайки се да овладее хлипането си.
— Истински и действителен.
Ръцете му я обгърнаха, а гърбът й лежеше върху гърдите му, когато я притисна към себе си. Когато бяха деца, майка им наказваше Уили за най-дребното провинение с камшик. Според Лотрис тя беше особено жестока, защото вторият й син не плачеше. След ударите, които получаваше от майка си, той си тръгваше изправен и с нещо като усмивка на лицето, за да покаже, че не го е заболяло. Но когато през нощта Лотрис се промъкнеше през тайните коридори в стаята му и легнеше при него, той се притискаше към нея и ридаеше. Плачеше и питаше: „Защо толкова ме мрази?“ Лотрис не знаеше какво да му отговори.
— Вестниците писаха, че си умрял. Издъхнал си бил от треска, преди да стигнеш до Пеша. Бил си твърде болен, за да…
Ехидният му смях заглуши думите й.