— Но, Уили… — започна тя.
Той притегли главата й към гърдите си и я погали по косите.
— Не, наистина не я искам. Хари обеща да финансира бъдещите ми експедиции и това е всичко, което желая. Имам много планове за живота си, но в тях не влиза да умирам от скука в някоя от къщите ни, женен за най-богатата наследница, която съм успял да прелъстя.
Вече втори път намекваше за Клер.
— Запозна ли се с нея? С Клер, искам да кажа?
Този път Тревилиън се забави толкова много с отговора си, че Лотрис го погледна въпросително. Винаги — още от дете — очите му бяха такта. Дори си мислеше, че точно очите на Уили вбесяваха най-много майка им. Те бяха толкова пронизващи, толкова блестящи и странни. Човек не можеше да ги разбере, ако не познаваше добре Уили. Когато той беше на дванадесет години баща им му разреши да се върне за известно време в къщи. Но той остана само две седмици, тъй като го хванаха, че нощем влиза в подземието на църквата. Уили обясни, че търсел гробници. На следващата седмица той проникна през прозореца в пансиона на една вдовица. Разказваха, че там уж се вършели неприлични неща. Баща им не можа да прости на Уили това второ прегрешение и го изпрати обратно при дядо му. Имаше и други посещения на Тревилиън в родителската къща, но хлапакът всеки път успяваше така да вбеси баща си, че той на бърза ръка го отпращаше.
Като по-големи почти не се виждаха, но Лотрис получаваше от него безброй писма и купища снимки. На тях тя виждаше как Уили расте. Доставяше му удоволствие да се снима в най-различни дрехи.
Сега тя го погледна внимателно и позна, че той крие нещо.
— Защо все пак дойде при мен? Нямал ли си намерение да ми се разкриваш? Сигурно щеше да си заминеш, без да ми се обадиш?
Прочете отговора в очите му и едва се сдържа да не го засипе с всички ругатни, които знаеше — а благодарение на него имаше голям запас от мръсни думи, и то на няколко езика.
Склони отново глава на рамото му. Нямаше никакъв смисъл да му крещи. Беше руган повече от всеки друг човек, но без особена полза.
— Разкажи ми всичко — от начало до край, но наистина всичко.
— Вече е късно и…
— Иначе ще кажа на мама, че си тук.
Той се разсмя, защото знаеше, че това е празна заплаха. Тя никога нямаше да го издаде.
— Е, щом настояваш… — каза той усмихнато. — Дойдох в Брамли, за да си почина. Изкарах тежка болест и се нуждаех от място, където да се скрия и възстановя. Исках никой да не знае къде съм. Честно казано, дори не бях сигурен дали семейството е тук. Мислех си, че по това време сте на юг.
Облегната на гърдите му, Лотрис поглъщаше разказа му за първата му среща с Клер и за припадъка на полето.
— Беше малко…
— … тягостно? — попита тя през смях. Знаеше за неговата слава. Когато беше една на шестнадесет години й беше писал за своите приключения с жени: например как една нощ се прехвърлил през стената на девически пансион и лудували с послушниците. По-късно подобни изповеди ставаха все по-редки, но Лотрис, изолирана от света с дракон вместо майка, с равнодушен баща и двама не по-малко равнодушни братя, горещо го умоляваше в писмата си да й разказва всичките си приключения.
— Клер е хубава, нали? — попита Лотрис и го погледна с нескрито любопитство.
— Съществуват много видове красота, но у Клер има… живот.
Лотрис разбираше какво има пред вид. Клер беше пъргава като невестулка, казваше каквото мисли и умееше да наблюдава хората. Не беше личност, която се задоволяваше да се взира само в себе си.
— И ти си я съблазнил?
Тревилиън неочаквано се сконфузи.
— Тя е сгодена за Хари.
Лотрис потисна смеха си.
— Нима годежът те спря с онази прелестна малка танцьорка в Египет? Или пък когато се вмъкна в онзи харем? Жените там не бяха ли омъжени?
— Да, но не за брат ми.
Лотрис се усмихна. Въпреки всичките му приключения, той бе консервативен като останалите мъже.
— И освен това не й харесвам.
Лотрис го погледна удивено.
— В нейните очи съм грохнал старец.
Лотрис скри лице на гърдите му, за да потисне смеха си. Но той усети, че цялата се тресе.
— Смей се, колкото искаш, но тя действително не ме харесва. Побъркала се е от любов по Хари. Говори само за него и го смята за съвършен.
— Хари?
— Хари!
И двамата мълчаха, дивейки се на тази грандиозна глупост. После Тревилиън й разказа за останалите си срещи с Клер.
— Исках да й кажа да бяга оттук — изглеждаше толкова самотна. Никой не я разбира в тази къща, а Хари напълно я пренебрегва.
Лотрис познаваше самотата. Макар че къщата гъмжеше от хора, никой с никого не беше приятел. Поне не и с нея. Беше й противно да виси в салона и да клюкарства с лелите си. А не можеше да се разхожда навън, тъй като нямаше да чуе звънеца, с който майка й я викаше непрекъснато.